Комузото пристъпи сред царящия в бара мрак. Това, което приличаше на бамбукова бойна пръчка, се оказа бамбуково шакухачи, традиционен музикален инструмент. С добре отработена сръчност той го пусна в калъфа, скрит между гънките на плаща му. След това с царствено бавни движения свали плетения си шлем. Трудно бе да се различат чертите на лицето му. Косата му бе намазана с брилянтин и спретнато хваната на опашка отзад. Очите му бяха скрити зад красиви гангстерски очила, чувствителните им към инфрачервена светлина стъкла му позволяваха да вижда в мрачното помещение.
Музиката престана рязко, изпълняващото я момиче бе изчезнало като по чудо от сцената.
— Мислят, че е нахлуване на полицията — прошепна Хегази; сега в бара беше достатъчно тихо, за да не се налага да повишава глас. — Местните ченгета изпращат своите "маши", когато не искат да си цапат ръцете.
Комузото огледа стаята и погледът му се спря там, където седяха Хегази и Вольова. Главата му като че ли се движеше независимо от останалата част на тялото, подобно на някои видове бухали. След това се насочи към тях, съпроводен от шумоленето на плаща; изглеждаше така, сякаш не ходи, а планира. Без да се впечатли, Хегази изрита нехайно един празен стол изпод масата и дръпна дълбоко от цигарата си.
— Радвам се да те видя, Саджаки.
Той пусна плетения шлем до чашите им и свали очилата. Отпусна се на празния стол и се завъртя непринудено към останалата част на бара. Направи жест, че иска нещо за пиене, молейки съдържателите да се заемат със своята работа, докато той върши своята. Постепенно разговорите в помещението се възобновиха, макар всички да продължаваха да следят тримата с ъгълчетата на очите си.
— Иска ми се обстоятелствата да заслужаваха да ги отпразнуваме с нещо за пиене — рече Саджаки.
— А не го ли заслужават? — попита Хегази; имаше толкова изумен вид, колкото го позволяваха безбройните изменения по лицето му.
— Не, определено не. — Новодошлият огледа почти празните чаши на масата, вдигна чашата на Вольова и пресуши останалото в нея незначително количество. — Аз се занимавах с шпиониране, както вероятно сте се досетили по дегизировката ми. Силвест не е тук. Не е в тази система. Всъщност не е тук вече от около петдесетина години.
— Петдесетина години? — подсвирна Хегази.
— Дирята е доста студена — обади се Иля.
Не искаше да звучи самодоволно, но винаги бе знаела, че подобен риск не е изключен. Когато бе наредил да насочат лайтхъгъра към системата Йелоустоун, Саджаки бе постъпил така въз основа на най-надеждната информация, с която разполагаше за момента. Но това бе станало преди десетилетия, а при получаването й информацията също бе остаряла с няколко десетилетия.
— Да — съгласи се той. — Но не толкова студена, колкото може би си мислиш. Знам точно къде е отишъл и няма причина да се предполага, че е напускал някога това място.
— И къде е то? — поинтересува се Вольова, усещайки, че стомахът й се свива.
— На една планета, наречена Ризургам. — Саджаки остави чашата на масата. — Доста отдалечена е оттук. Но се опасявам, скъпи колеги, че това трябва да бъде следващото ни пристанище.
Пропадна отново в миналото си.
Този път по-дълбоко, до времето, когато бе на дванайсет години. Ретроспекциите на Паскал не бяха последователни; биографията не бе построена върху линейното протичане на времето. Първоначално той изгуби ориентация, макар да бе единственият човек във Вселената, който не би трябвало да плува по течението на собствената си история, без да знае какво го очаква. Объркването скоро бе изместено от осъзнаването, че това бе правилният начин, че миналото му наистина трябваше да се третира като разбъркана мозайка от сменящи се събития, като игра на отгатване на думи с множество еднакво правилни интерпретации.
Беше 2373 година, само няколко десетилетия, след като Бернсдотир бе открил първия Шрауд. Цели научни дисциплини и многобройни правителствени и частни изследователски агенции бяха създадени около централната мистерия. Институтът "Силвест" за изследване на Шраудър беше само една от десетките подобни организации, но освен това зад нея стоеше една от най-богатите и влиятелни фамилии в цялата човешка общност. Но пробивът стана не чрез грижливо пресмятаните ходове на големите научни организации, а чрез произволната и отдадена лудост на един човек.
Той се казваше Филип Ласкай.