Той бе един от учените в ИСИШ и работеше в една от постоянните станции в близост до това, което сега се наричаше "Шрауд на Ласкай", в сектора Тау Сети. Ласкай бе също така член на екипа, който се намираше в постоянна готовност, ако някога възникнеше нужда от делегати, които да отпътуват за Шрауд, макар никой да не смяташе, че има вероятност това да се осъществи. Но делегатите съществуваха така или иначе, а един кораб бе постоянно в готовност да ги пренесе през петстотинте милиона километра до границата, ако поканата пристигнеше някога.
Ласкай реши да не чака.
Той се качи сам на кораба за контакти на ИСИШ и го открадна. Когато стана ясно какво се е случило, вече бе прекалено късно да го спрат. Имаше възможност той да бъде унищожен, но Шрауд можеше да изтълкува това като акт на агресия, нещо, което никой не искаше да рискува. Решиха да оставят съдбата да си каже думата. Никой не очакваше да види отново Ласкай жив. И макар в крайна сметка все пак да се беше върнал, съмняващите се оказаха в известен смисъл прави, тъй като голяма част от здравия му разум не се върна с него.
Той се беше приближил много до Шрауд, преди някаква сила да го изхвърли обратно, може би само на двайсет-трийсет хиляди километра от неговата повърхност, макар при това разстояние да не можеше да се определи точно къде свършва космосът и започва Шрауд. Никой не се съмняваше, че бе достигнал по-близо от което и да е друго човешко или по-точно — което и да е друго живо същество.
Но цената беше ужасяваща.
Не всичко, дори не по-голямата част от Филип Ласкай се бе върнала обратно. За разлика от онези, които бяха заминали преди него, тялото му не беше смазано и нарязано на ивици от вилнеещите около границата сили, които все още никой не бе успял да проумее. Но очевидно с ума му се бе случило нещо също толкова окончателно. Нищо не бе останало от неговата личност освен някои остатъци, които само подчертаваха още повече пълното заличаване на другото. Бяха му останали достатъчно мозъчни функции за поддържане на живота без помощта на машини, и контролът му върху движенията изглеждаше непокътнат. Не му бе останала обаче никаква интелигентност; нямаше индикации, че той осъзнава това, което го заобикаля, освен по най-опростенчески начин, че има представа за случилото се с него или дори за протичането на времето, нито че е запазил способността да запаметява новия си опит или да се възползва от онзи, който бе натрупал преди пътуването си до Шрауд. Бе запазил способността си да издава звуци, но думите и дори частите от изречения, които казваше понякога, никога нямаха смисъл.
Ласкай или по-скоро онова, което бе останало от него, бе върнат в системата Йелоустоун и след това — в ИСИШ, където специалистите медици отчаяно опитваха да разберат какво се е случило с него. Най-накрая, и това бе резултат по-скоро на отчаяние, отколкото на логика, те решиха, че огънатото, преструктурирано космическо време около Шрауд, не бе успяло да поддържа информационната плътност на мозъка му. При преминаването си през него, съзнанието му бе сведено до произволно квантово ниво, макар молекулярните процеси на тялото му да не бяха видимо засегнати. Той напомняше текст, който бе преписан неточно, при което бе изгубена голяма част от неговото значение, и след това преписан отново.
Ласкай обаче не беше единственият човек, предприел подобна самоубийствена мисия. Около него се бе образувала нещо като секта, сред която се говореше, че въпреки външните признаци на деменция, преминаването му близо до Шрауд го бе потопило в нещо като нирвана. Един-два пъти на всеки десет години около известните Шрауди някой се опитваше да последва примера на Ласкай за пътуването до границата — резултатите бяха отчайващо еднакви и не бе постигнато нищо повече от това, което бе направил Ласкай. Късметлиите се връщаха с половината от ума си, а останалите изобщо не се връщаха или го правеха във вид на нещо като пастет от сьомга, намиращ се в обезобразени до неузнаваемост кораби.
И докато сектата на Ласкай процъфтяваше, хората скоро забравиха за него самия. Може би разлигавената, мънкаща някакви безсмислици реалност беше прекалено неудобна.
Силвест обаче не го забравяше. Нещо повече, той бе обсебен от идеята да измъкне от него някаква несравнимо важна истина. Произходът му осигуряваше достъп до Ласкай винаги, когато пожелаеше, стига да не обръщаше внимание на недоволството на Калвин. И така, той го посещаваше редовно и чакаше с безкрайно търпение, докато Ласкай се отдаваше на вечните си рисунки, като непрестанно беше нащрек за следата, която знаеше, че той щеше да му покаже рано или късно.
В крайна сметка се оказа нещо повече от следа.