— И как би ни помогнало това?
— Ще накара Шрауд да престане да ви убива.
— Не те разбирам.
— Проумей, че Шрауд е защитна структура. Това, което се намира вътре, е… не просто самите шраудъри, а технологии, които са прекалено мощни, за да се позволи да попаднат в неподходящи ръце. В продължение на милиони години шраудърите са кръстосвали галактиката в търсене на вредни неща, останали от унищожени култури, неща, които не знам как даже да ти опиша. Неща, които някога може да са служили и за добро, но които могат да се използват също така като оръжие за причиняване на невъобразими злини. Технологии и техники, които могат да се използват само от напреднали раси: средства за манипулиране на пространство-времето или за придвижване с по-голяма от светлинната скорост… и други неща, които умът ти просто не може да поеме.
Силвест се запита дали наистина бе така.
— В такъв случай Шраудите са… какво? Сандъци със съкровища, ключовете за които притежават само най-напредналите раси?
— Повече от това. Те се защитават срещу нежеланите посетители. Границата на Шрауд е почти жива. Тя реагира на мислите на онези, които навлизат в нея. Ако мисловните шаблони не приличат на тези на шраудърите… тя напада. Променя пространство-времето на съответното място и предизвиква ужасни огъвания в него. Тези огъвания се равняват на чисто гравитационно налягане, докторе. Те те разкъсват. Но подходящия тип умове… тях Шрауд ги допуска. Направлява ги отблизо, предпазва ги в джоб от спокойно пространство.
Това бяха разтърсващи новини за Силвест. Мисли като шраудър и ще преминеш през защитната стена… до бляскавата сърцевина на сандъка със съкровища. Какво от това тогава, ако хората не бяха напреднали достатъчно според стандартите на Шрауд, за да се доберат до това богатство? Ако бяха достатъчно умни, за да се доберат до сандъка, нямаше ли да могат да вземат това, което намерят? Ако се вярваше на Ласкай, шраудърите си бяха присвоили ролята на галактически иконом, когато бяха засекретили онези опасни технологии… но дали някой ги бе молил да го правят? Тогава в ума му се роди друг въпрос.
— Защо те оставиха да научиш всичко това, ако намиращото се в Шрауд трябва да се пази на всяка цена?
— Не знам дали е станало умишлено. Бариерата около Шрауд, която носи моето име, трябва да не е успяла да ме идентифицира като чужд елемент, дори само временно. Може да е била повредена, или пък… умственото ми състояние… я е объркало. Веднъж щом започнах да прониквам в Шрауд, между нас започна да тече информация. Така научих тези неща. Какво съхранява Шрауд и как защитата му може да бъде надхитрена. Това не е номер, който машините са в състояние да научат. — Последната забележка като че ли дойде отникъде; тя увисна за момент във въздуха, преди Ласкай да продължи. — Но Шрауд явно заподозря, че съм чужд елемент. И ме отхвърли; отблъсна ме обратно в Космоса.
— Защо просто не те уби?
— Трябва да не е бил напълно убеден в преценката си. — Последва пауза. — В Пространството на откровенията усетих съмненията му. Около мен се носеха спорове, протичащи по-бързо от мисълта. В крайна сметка предпазливостта очевидно надделя.
Сега дойде ред на другия въпрос, този, който искаше да зададе, откакто Ласкай бе отворил уста.
— Защо чака досега, за да ни кажеш тези неща?
— Извинявам се за досегашната си необщителност. Но първо трябваше да преработя знанието, което вкараха в ума ми шраудърите. Това ставаше по техните условия, а не по нашите. — Поколеба се, вниманието му видимо бе привлечено от тебеширеното петно, нарушаващо математическата чистота на мандалата. Наплюнчи пръста си и го изтри. — Това беше лесната част. После трябваше да си припомня как общуват хората. — Ласкай погледна събеседника си; очите му бяха скрити под кичури сплъстена, чорлава коса. — Ти беше мил с мен, за разлика от другите. Беше търпелив. Помислих си, че това може да ти бъде от помощ.
Силвест усети, че тази яснота на съзнанието е само временно явление.
— Как точно да убедим джъглърите да оставят отпечатък точно от шраудърския модел на съзнание?
— Това е лесно. — Кимна към тебеширената си рисунка. — Запомни тази фигура и я дръж в съзнанието си, когато плуваш.
— Това ли е всичко?
— То е достатъчно. Вътрешната ти представа за тази фигура ще информира джъглърите за твоите нужди. По-добре им занеси някакъв подарък, разбира се. Те не правят безплатно нищо толкова значимо.
— Подарък ли?
Силвест се питаше какъв подарък би могъл да предложи на същност, приличаща на плуващ остров от водорасли и планктон.