— Ще измислиш нещо. Каквото и да е, непременно трябва да е плътно наситено с информация. Иначе ще ги отегчиш. А това не е желателно. — Силвест искаше да зададе и други въпроси, но Ласкай обърна цялото си внимание към своите тебеширени рисунки. — Това е всичко, което имам да кажа — додаде той.
И се оказа, че е точно така.
Ласкай не проговори никога повече нито на Силвест, нито на който и да било друг. След около месец го намериха мъртъв, удавен в езерцето с рибки.
— Ехо? Има ли някой там? — попита Хури.
Беше се събудила, това бе всичко, което знаеше. Не от лека дрямка, а от нещо значително по-дълбоко, по-продължително и по-студено. Почти сигурно сън в замразено състояние — това не беше от нещата, които можеш да забравяш, а на нея вече й се бе случвало веднъж да се събуди от такъв сън край Йелоустоун. Физиологичните и нервните признаци бяха точно такива. Нямаше следи от спален ковчег — тя лежеше напълно облечена на някакъв диван, но съвсем не беше невъзможно някой да е я пренесъл там, преди да бе възвърнала напълно съзнание. Кой ли? И къде се намираше? Струваше й се, че някой бе хвърлил граната в паметта й и я бе разкъсал на части. Мястото, където се намираше сега, бе дразнещо познато.
Нечий вестибюл? Каквото и да беше това, беше пълно с грозни скулптури. Или беше минала покрай тях преди няколко часа, или бяха рецесивни фрагменти от дълбините на ранното й детство, ужасии от детската стая. Извитите им, назъбени и обгорени форми се извисяваха над нея и образуваха демонични сенки. Тя си помисли сънено, че тези неща някак си си подхождаха или поне някога си бяха пасвали, а сега вече бяха прекалено износени за това.
В помещението се разнесоха нечии неуверени стъпки.
Тя изви глава, за да види кой беше това. Вратът й бе по-вдървен от дърворезба. Опитът й подсказваше, че и останалата част на тялото й нямаше да бъде по-гъвкава след този сън.
— Аз съм — дочу се флегматичен глас. — Манукян. Мадмоазел реши, че би предпочела да видиш познато лице като се събудиш.
Тези имена й прозвучаха познато, но беше трудно да каже на кого принадлежаха.
— Какво се е случило?
— От просто по-просто. Тя ти направи предложение, на което ти не устоя.
— Колко време съм спала?
— Двайсет и две години — отвърна Манукян й подаде ръка. — А сега ще отидем ли да видим Мадмоазел?
Силвест се събуди пред черна стена, която поглъщаше половината небе — черното изглеждаше толкова пълно, че сякаш нулираше самото съществуване. Никога досега не бе забелязвал, но сега виждаше, или поне си мислеше, че вижда, че обичайната тъмнина между звездите всъщност има млечнобяло сияние. Но в кръговия басейн от празнота, който беше Шрауд на Ласкай, нямаше звезди; нямаше абсолютно никакъв източник на светлина, никакви фотони не пристигаха от която и да е част от различимия електромагнитен спектър, никакви неутрино с какъвто и да е аромат, никакви частици, екзотични или каквито и да било. Никакви гравитационни вълни, електростатични или магнитни полета, нито дори намек за лъчението на Хокинг, което, според малкото достигнали до хората теории на механиката на Шрауд, трябваше да изтичат от границата, отразявайки ентропичната температура на повърхността.
Нито едно от тези неща не се случиха. Единственото, което правеше един Шрауд, доколкото някой бе в състояние да каже, беше да възпрепятства щателно всяка форма на лъчение, опитваща да премине през границата. Както и другото, а именно да разкъсва на парченца всеки обект, дръзнал да се приближи прекалено до нея.
Бяха го събудили от съня в замразено състояние и сега изпитваше болезнената дезориентация, съпровождаща рязкото съживяване, но беше достатъчно млад, за да се справи със страничните ефекти: физиологичната му възраст беше само трийсет и три години, въпреки че от раждането му бяха минали повече от шейсет.
— Добре ли съм? — успя да попита той медиците, занимаващи се с възстановяването на нормалните жизнени функции след събуждане, но вниманието му бе все така приковано към нищото отвъд прозореца на станцията.
— Почти напълно чист си — отвърна седналият до него лекар, вперил поглед в разпечатките, отразяващи състоянието на Силвест на всички нива като потупваше лекичко по долната си устна с химикалката за писане на компютърен бележник. — Но не и Валдес. Което означава, че Льофевр минава на първа линия. Мислиш ли, че можеш да работиш с нея?
— Малко е късничко за съмнения сега, а?
— Това е шега. Дан. Така, какво си спомняш? Амнезията при пробуждане е единственото, което още не съм проверил.
Въпросът му се стори глупав, но щом започна да разпитва паметта си, установи, че реагира мудно, като изтеглянето на документ от неефективна бюрократична система.