Така че, възникваше проблемът с трансформацията. С допълнително обучение плувците се научаваха как да избират конкретна форма на преобразуване. Разположените в света на джъглърите невролози опитваха да добият ясна представа за промените в мозъка, предизвиквани от извънземните, но засега само с частичен успех. Трансформациите бяха изключително фини и недоловими, наподобяващи по-скоро пренастройване на цигулка, а не разглобяването й на парчета и сглобяването й по нов начин. И рядко бяха постоянни — дни, седмици или дори понякога години по-късно, те изчезваха.
Това бяха познанията, с които разполагаха хората, когато експедицията на Силвест стигна в света на джъглърите, наречен Спиндрифт. Сега той, разбира се, си го спомни — океана, вълните, вулканичните вериги и постоянната, непреодолима миризма на водорасли, излъчвана от самия организъм. Миризмата отключваше останалото. И четиримата делегати за осъществяване на потенциален контакт с Шраудър бяха научили начертаната с тебешир диаграма на дълбоко ниво. След многомесечна тренировка с експерти-плувци, четиримата влязоха в океана и изпълниха умовете си с формата, която им бе дадена от Ласкай.
Джъглърът проникна в тях, разтвори частично умовете им и след това ги преструктурира в съответствие със собствения си модел.
Когато четиримата се появиха отново, първоначално решиха, че Ласкай все пак бе луд.
Те не се държаха по странен, извънземен начин, нито бяха придобили внезапно отговори на великите космически загадки. Никой от тях не сподели, че се чувства по особено различен начин, нито пък бяха по-наясно относно идентичността или природата на шраудърите. Но чувствителните неврологични тестове изследваха по-дълбоко от човешката интуиция. Пространствените и познавателните умения на четиримата бяха променени, но по трудно окачествими начини. С минаването на дните те съобщаваха, че изживяват състояния на ума, които бяха парадоксално едновременно познати и извънредно чужди. Очевидно нещо се бе променило, макар никой да не беше сигурен, че състоянията на умовете им имаха някаква връзка с шраудърите.
Въпреки това, трябваше да действат бързо.
Веднага след приключването на първоначалните тестове, четиримата делегати бяха замразени. Студът щеше да предотврати изчезването на трансформациите, осъществени от джъглърите, макар че те започваха да избледняват неизбежно след събуждането им въпреки сложния режим от експериментални невростабилизиращи лекарства, на който бяха подложени. Те проспаха пътуването до Шрауд на Ласкай и седмиците, през които се намираха в близост до обекта, докато станцията им правеше маневри, за да се приближи максимално в рамките на номиналното безопасно разстояние 3 AU. Делегатите бяха събудени едва в навечерието на пътуването им до повърхността.
— Аз… спомням си — промълви Силвест. — Спомням си Спиндрифт.
Лекарят продължи да потупва още известно време устната си с компютърния писец, асимилирайки изливащата се от медицинските системи за анализ информация, преди да кимне и да го провъзгласи като годен за мисията.
— Мястото се е променило значително — заяви Манукян.
И имаше право. Хури гледаше към нещо, в което едва разпозна Казъм сити. Мрежата за комари бе изчезнала. Сега градът отново бе отворен за стихиите, сградите му, някога скрити под драперията на сводовете, се извисяваха оголени насред атмосферата на Йелоустоун. Черното шато на Мадмоазел вече не беше сред най-високите постройки. Чудовищни структури се врязваха в горещото кафяво небе като перки на акули, срязани от безчетните точици на прозорците, разположени във формата на символите на конджоинърите, напомнящи за алгебрата и логиката на Бул. Подобно на платна на яхти, сградите се издигаха от това, което бе останало от Мълч, на тънки мачти. От Балдахина и от старата чепата архитектура бяха останали намеци само тук-там. Подобният на гора стар град бе останал в историята, изместен от лъскавите, подобни на саби небостъргачи.
— Те отглеждат нещо в бездната — додаде Манукян. — Почти до самото й дъно. Наричат я "Лилията". — Тонът му издаваше, че е едновременно отвратен и очарован. — Хората, които са я виждали, казват, че бездната напомняла огромни, дишащи вътрешности, нещо като стомаха на Господ. Това, което изригва оттам, е отровно, но сега вече въздухът на Лилията е почти годен за дишане.
— И всичко това само за двайсет и две години?
— Да — отвърна някой.
Върху лъскавите черни капаци на прозорците се отрази някакво движение. Хури се обърна навреме, за да види току-що спрялата носилка. Щом я видя, се сети за Мадмоазел и още много неща. Стори й се, че от последната им среща не бе изминала повече от минута.