— Благодаря ти, че я доведе тук, Карлос.
— Това ли е всичко?
— Така мисля. — Гласът й оставяше леко ехо. — Времето е от голямо значение, както виждате. След всички тези години изнамерих екип, който се нуждае от някой като Хури, но те няма да чакат повече от няколко дни, преди да напуснат системата. Тя ще трябва да бъде обучена за ролята си и да им бъде представена преди да изпуснем тази възможност.
— Ами ако откажа? — попита Ана.
— Няма да постъпиш така, нали? Не и сега, когато знаеш какво мога да направя за теб. Нали си спомняш?
— Това не е нещо, което се забравя лесно.
Сега си припомни съвсем ясно какво й бе показала Мадмоазел: в другия спален ковчег имаше някой. И това бе Фазил, съпругът й. Въпреки онова, което й бяха казали, тя всъщност не бе разделяна от него. Двамата бяха пристигнали заедно от Края на небето — чиновническата грешка се бе оказала значително по-дребна, отколкото беше мислила. Но измамата си оставаше факт. Намесата на Мадмоазел от самото начало беше очевидна. Хури беше наета прекалено лесно да работи като наемен убиец в Шадоуплей; сега като се замислеше, й ставаше ясно, че целта на тази й роля бе единствено да докаже, че е годна за очакващата я задача. А за осигуряването на сътрудничеството й бе избран най-сигурният начин. Мадмоазел държеше Фазил. Ако Хури откажеше да направи каквото искат от нея, никога вече нямаше да види съпруга си.
— Знаех, че ще проявиш здрав разум — проговори отново Мадмоазел. — Това, което искам от теб, определено не е особено трудно, Хури.
— Какво представлява екипажът, който си открила?
— Просто търговци — намеси се Манукян. — Аз самият някога бях такъв. Така спасих…
— Достатъчно, Карлос.
— Съжалявам. — Той погледна към носилката. — Искам само да кажа, че не може да са чак толкова лоши.
По случайност или заради някакъв подсъзнателен импулс, това никога не се изясняваше напълно, летателният апарат за осъществяване на контакта на ИСИШ приличаше на символа за безкрайност: два подобни на месестата част на ухото модула, натъпкани с животоподдържаща апаратура, сензори и оборудване за осъществяване на комуникация, свързани с гердан, снабден с допълнителни двигатели и сензори. Всеки от модулите бе предназначен за двама души, а в случай на провал в мисията, единият или двата от тях можеха да бъдат изхвърлени.
Летателният апарат за осъществяване на контакт започна да пада към Шрауд, докато станцията започна да се оттегля на безопасно разстояние към чакащия лайтхъгър. В разказа си Паскал описваше как летателният апарат се отдалечавал все повече и повече, докато се превърнал в точица, излъчваща светлината от своите двигатели и след това постепенно избледнял; мракът около нея я погълнал напълно като разливащо се мастило.
Никой не можеше да бъде сигурен за случилото се след това. Повечето от информацията, събрана от Силвест и Льофевр за последвалите събития при приближаването им, бе изгубена, включително и изпратената обратно към станцията и лайтхъгъра. Не само моментите във времето бяха несигурни; дори точният ред на събитията оставаше под въпрос. Всичко, което знаеха, бе онова, което си спомняше Силвест… а, както признаваше той самият, това бяха периоди на променено или намалено съзнание в близост до Шрауд, и затова спомените му не можеха да се приемат за чиста истина.
А ето какво бе известно.
Силвест и Льофевр се бяха приближили до Шрауд повече от което и да било друго човешко същество, дори Ласкай. Ако казаното от Ласкай бе вярно, тогава трансформацията им действително бе заблудила защитата на Шрауд, принуждавайки я да ги обгърне в нещо като въздушна яма от сплескано пространство-време, докато в останалата част от границата имаше непреодолимо насрещно течение. Никой, дори сега, не претендираше, че знае как се бе случило това, как механизмите на Шрауд бяха в състояние да изкривят пространство-времето посредством подобна безумна геометрия, когато за едно милиард пъти по-слабо огъване беше потребна повече енергия, отколкото се съдържаше в цялата стабилна маса на галактиката. Нито пък разбираха как съзнанието може да протече в пространство-времето около Шрауд, така че Шрауд да разпознае що за умове опитват да се доберат до неговата сърцевина, и в същото време да придаде нова форма на мислите и спомените на същите тези умове. Очевидно съществуваше някаква скрита връзка между самата мисъл и лежащите под нея пространствено-времеви процеси, и едното влияеше на другото. Силвест бе открил документация за една древна теория, мъртва от векове, според която съществуваше връзка между квантовите процеси на съзнанието и квантово-гравитационните механизми, които крепяха пространство-времето посредством унифицирането на нещо, наречено Флексор на кривата на Уейл… но и сега разбирането на съзнанието не бе на по-високо ниво; теорията беше умозрителна както винаги. Но може би в близост до Шрауд и най-незначителната връзка между съзнание и пространство-време се увеличаваше безкрайно. Силвест и Льофевр обмисляха пътя си насред бурята, преобразуваните им умове успокояваха гравитационните сили наоколо, само на метри от кораба им. Те бяха като змиеукротители, движещи се през пълна с кобри яма, докато изпълняваната от тях музика ги обгръщаше в нещо като малък мехур на безопасност. Безопасността обаче беше следствие единствено от звучащата — и то в хармония — музика; веднага след нейното замлъкване, змиите започваха да излизат от хипнотичното си спокойствие. Никога нямаше да се изясни напълно колко се бяха доближили Силвест и Льофевр до Шрауд, преди музиката да стане дисхармонична и кобрите на гравитацията да се раздвижат.