Силвест твърдеше, че никога не бяха влизали в самата гранична линия Шрауд — според него половината небе бе останало пълно със звезди. Малкото спасена информация от изследователския кораб обаче показваше, че контактният модул бе навлязъл доста навътре в пяната, обгръщаща Шрауд, доста навътре в безкрайно замъглената граница на обекта, в това, което Ласкай наричаше "Пространство на откровенията".
Тя разбра, когато това започна да се случва. Ужасена, но с ледено спокойствие, съобщи новината на Силвест. Шраудърската й трансформация започваше да се пропуква, булото върху чуждия й за него начин на възприемане започваше да изтънява и на повърхността оставаха само човешки мисли. Ставаше точно това, от което се бяха страхували през цялото време и което се бяха надявали да не се случи.
Информираха незабавно изследователската станция и направиха психологически тестове, за да проверят това, което твърдеше тя. Истината беше повече от неприятна — трансформацията й действително избледняваше. Само след минути умът й щеше да остане без шраудърския компонент и нямаше да може повече да успокоява змиите, сред които се движеха. Тя започваше да забравя вълшебната музика.
Макар да се бяха молили това да не се случва, бяха взели и предпазни мерки. Льофевр се оттегли в противоположната половина на модула и направи манипулациите, нужни за отделянето на нейната част на кораба от тази на Силвест. По това време от трансформацията й вече нямаше почти и следа. През аудио-визуалната връзка между двете отделни части на летателния апарат Льофевр го информира, че вече усеща увеличаването на гравитационните сили, които започваха да извиват и опъват тялото й.
Двигателите опитваха да придвижат модула й през коагулираното пространство около Шрауд, но обектът беше прекалено голям, а тя — прекалено малка. След минути гравитацията започна да разкъсва корпуса на модула й, но тя беше все още жива, свита в позиция на зародиш в последното останало спокойно пространство, съсредоточено в мозъка й. Силвест изгуби връзка с нея непосредствено преди корабът да се разпадне окончателно. Декомпресията не стана достатъчно бързо, за да задуши писъците й.
Силвест разбра, че Льофевр е мъртва. Но неговата трансформация все още държеше змиите встрани. Смело, по-самотен от което и да било човешко същество в историята, той продължаваше да слиза по-нататък в границата Шрауд.
След известно време той се събуди, обграден от пълната тишина на кораба си. Дезориентиран, опита да установи контакт с изследователската станция, която трябваше да очаква завръщането му. Отговор обаче не последва. Изследователската станция и лайтхъгърът бяха безжизнени, почти унищожени. Някакъв гравитационен спазъм ги беше изкормил по същия начин, по който това се бе случило с модула на Льофевр. Екипажът и другите членове на екипа му бяха убити мигновено, заедно с ултрите. Той единствен бе останал жив.
Но за какво? За да умре също, само че много по-бавно?
Силвест насочи модула си обратно към това, което бе останало от станцията и лайтхъгъра. За момент шраудърите излетяха от мислите му, концентрирани само върху борбата за оцеляване.
Живеейки и работейки сам в тясната спасителна капсула, Силвест се обучава седмици наред как да стартира развалената система за възстановяване на лайтхъгъра. Гравитационният спазъм беше изпарил или надробил хиляди тонове от масата му, но затова пък сега той трябваше да върне вкъщи само един човек. Когато процесът на възстановителните работи най-после се задейства, той успя да заспи, все още без да смее да вярва, че е успял. И в сънищата си Силвест постепенно осъзна парализиращата истина. След като Карин Льофевр беше убита, и преди той да бе дошъл в съзнание, се бе случило нещо. Нещо бе достигнало до ума му и му бе говорило. Но посланието, което му беше предадено, бе толкова чуждо, че той не бе в състояние да го изрази с човешки слова.