И тогава Хури сама се бе свързала с тях. Беше чула, че екипажът на Вольова търси човек, който да се присъедини към тях, и бе готова да напусне Йелоустоун. Не спомена миналото си в армията, но Иля вече бе запозната с него; несъмнено Хури беше просто предпазлива. Странното бе, че тя им се обади едва след като Саджаки в съответствие със стандартния протокол на занаята обяви промяната в целта на пътуването.
— Капитан Вольова? Вие сте, нали?
Хури беше дребна, жилава и строго облечена и явно не беше привърженичка на модните тенденции на ултрите. Черната и коса беше само два-три сантиметра по-дълга от косата на Вольова, достатъчно къса, за да бъде ясно, че черепът й не е пронизан от непохватно поставени жакове или проводници за осъществяване на допълнителна връзка между нервите. Това не гарантираше, че главата й не беше пълна с всевъзможни машинки, но определено не ставаше дума за нещо, с което парадираше. Лицето й изразяваше преобладаващите гени в света, в който бе родена — Края на небето; хармонично, без да бъде поразяващо. Устата й беше малка, права и безизразна, но цялата тази неутралност се компенсираше от очите й. Те бяха тъмни, толкова тъмни, че почти нямаха цвят, но блестяха с обезоръжаваща вътрешна далновидност. За частица от секундата на Вольова й се стори, че Хури вече бе прозряла през скалъпените от нея лъжи.
— Да — отвърна Иля. — А вие трябва да сте Ана Хури. — Говореше тихо, тъй като сега, след като се бе добрала до нея, не желаеше някой друг да чуе за какво става дума и да предложи да тръгне с тях. — Разбрах, че сте се договорили с нашия търговски представител за възможностите да станете член на нашия екипаж.
— Аз всъщност току-що се добрах до карусела. Реших първо да опитам при вас, преди да се обърна към екипажите, които рекламират в момента.
Вольова помириса водката си.
— Странна стратегия, ако нямате нищо против да ви кажа мнението си.
— Защо? За другите обяви има толкова много кандидати, че ги интервюират само посредством симулации. — Отпи механично от водата си. — Предпочитам да работя с хора.
— О! — отвърна Вольова. — Нашият екип е съвсем различен, можеш да ми вярваш.
— Но вие сте търговци, нали?
Иля кимна ентусиазирано.
— Почти приключихме работата си край Йелоустоун. Но не беше особено продуктивна, трябва да призная. Икономиката е в затишие. Вероятно ще минем отново оттук след един-два века и ще видим дали нещата са тръгнали нагоре. Аз лично обаче не бих имала нищо против да не видя никога повече това място.
— Значи, ако искам да тръгна с вашия кораб, трябва да взема решение скоро?
— Разбира се, първо ние ще трябва да решим дали отговаряте на нашите изисквания.
Хури я изгледа внимателно.
— Има ли други кандидати?
— Нямам право да обсъждам този въпрос.
— Предполагам, че трябва да има. Имам предвид, все пак става дума за Края на небето… мнозина би трябвало да искат да отидат там, дори да трябва да станат членове на екипажа на кораба, за да си платят пътуването.
Края на небето? Вольова се стараеше да запази сериозно изражение, като не можеше да се начуди на късмета, който имаха. Именно това бе единствената причина Хури да кандидатства: тя все още мислеше, че отиват в Края на небето, а не в Ризургам. Някак си не бе разбрала за промяната в целта, обявена от Саджаки.
— Човек може да си представи и по-лоши места — рече тя.
— Е, аз съм склонна да застана първа в редицата от кандидати за вашия екипаж. — Между тях се носеше плексигласов облак, увиснал от тавана, натоварен с напитки и наркотици. — Какво точно представлява това място, което предлагате?
— Много по-лесно би било да обясня всичко на борда на кораба. Взели сте си багажа, нали?
— Разбира се. Искам това място.
Вольова се усмихна.
— Много се радвам да го чуя.
Кювие, Ризургам, 2563 година
Калвин Силвест се появи в луксозния си господарски стол в единия край на затворническата стая.
— Имам да ти кажа нещо интересно — заяви той, като поглади брадата си. — Макар да не мисля, че ще ти хареса.
— Давай по-бързо; Паскал ще пристигне всеки момент.
Вечно развеселеното изражение на Калвин стана още повесело.
— Всъщност, имах предвид точно Паскал. Ти си падаш по нея, нали?
— Не виждам какво те интересува дали си падам или не.
Силвест въздъхна. Знаеше, че цялата тази работа ще причини трудности. Биографията наближаваше вече своя край и той бе останал потаен за по-голямата част от нещата. Въпреки цялата си техническа точност, въпреки безбройните начини, по които можеше да бъде изпитана, тя си оставаше това, което бе планирал Жирардио: хитро замислено оръжие за пропаганда. През финия филтър на биографията нямаше как нито един аспект от неговото минало да бъде видян в благоприятна за него самия светлина; нямаше как да бъде избягнато обрисуването му като еговманиачен, тесногръд тиранин: с голям интелект, но използващ абсолютно безсърдечно хората около себе си. В това отношение Паскал беше ненадмината. Ако не познаваше фактите, Силвест също щеше да приеме безкритично тенденциозното преиначаване, на което бе подложила биографията.