Начело на бунта срещу него преди двайсет години бе застанала собствената му съпруга, факт, който Калвин никога не пропускаше да му напомни.
— Е, приеми, че направих саможертва — махна с ръка Силвест, за да накара образа да замълчи. — Съжалявам, не те призовах, за да си бъбрим на свободни теми, Кал.
— Иска ми се да ме наричаш "татко".
Силвест не му обърна внимание.
— Знаеш ли къде се намираме?
— В някакви разкопки, предполагам. — Калвин затвори за миг очи и докосна с пръсти слепоочията си, преструвайки се, че се концентрира. — Да. Чакай да помисля. Два експедиционни кролъра от Мантел, близо до степите Птеро… Уилърова решетка… колко странно! Макар да предполагам, че това служи доста добре на целите ти. А какво е това? Гравитометрови секции… сеизмограми… значи си открил нещо, а?
В този момент от писалището се появи светъл образ, който го уведоми, че го търсят от Мантел. Силвест вдигна ръка, за да накара баща си да замълчи, докато размишляваше дали да приеме разговора. Човекът, който опитваше да се свърже с него, бе Хенри Жанекен, специалист по орнитология и един от малкото открити съюзници на Силвест. Но макар Жанекен да познаваше истинския Калвин, Силвест бе почти сигурен, че никога не е виждал бета-нивото му… и определено не, когато синът му искаше съвет от него. Признанието, че се нуждае от помощта на Кал, че изобщо можеше да му мине през ума да го призове с тази цел, можеше да се приеме като ужасен признак за слабост.
— Какво чакаш? — попита Калвин. — Свързвай се.
— Той не знае за теб… за нас.
Калвин поклати глава и тогава, наистина шокиращо, Жанекен се появи в стаята. Силвест полагаше усилия да запази самообладание, но беше очевидно какво се бе случило. Калвин бе намерил начин да изпраща команди на частните функции на писалището.
"Винаги е бил и си остава истински дявол" — помисли Силвест Всъщност именно поради това продължаваха да го търсят.
Проекцията в цял ръст на Жанекен беше леко по-мъглива от тази на Калвин, тъй като образът му идваше от Мантел посредством сателитната мрежа, която в най-добрия случай имаше доста кръпки. А камерите, които го снимаха, най-вероятно бяха видели и по-добри времена, както всичко останало на Ризургам.
— Ето те и теб — обяви Жанекен, като в началото забеляза само Силвест. — От един час опитвам да се свържа. Няма ли начин да те предупреждават, когато те търсят, докато се намираш долу в ямата?
— Има — отвърна Силвест. — Но го изключвам. Прекалено ме отвлича от работата.
— О! — възкликна Жанекен; досадата му пролича съвсем леко. — Много умно наистина. Особено за човек в твоето положение. Ясно ти е за какво говоря, разбира се. Задават се проблеми, Дан, може би повече, отколкото би могъл… — В този момент той забеляза Калвин. Изследва фигурата в креслото известно време, преди да проговори отново: — Боже мой! Това си ти, нали?
Кал кимна безмълвно.
— Това е неговата симулация в бета-ниво — поясни Силвест.
Важно беше да разясни това, преди разговорът да продължи нататък; алфа- и бета-нивата се различаваха съществено и етикетът изискваше тази разлика да се зачита най-пунктуално. Силвест щеше да допусне непростимо светско прегрешение, ако позволеше на Жанекен да помисли, че това е отдавна изгубения запис в алфа-ниво.
— Консултирах се с него… с това — додаде той.
Калвин направи физиономия.
— За какво? — поинтересува се Жанекен.
Той беше стар човек — най-стария на Ризургам. С всяка следваща година външността му като че ли се доближаваше все повече до идеала на човекоподобните маймуни. Бялата коса, брада и мустаци ограждаха дребното му розово лице като на някоя рядка маймунка мармозетка. На Йелоустоун нямаше по-талантлив специалист по генетика и някои го смятаха за много по-умен от който и да било друг експерт в тази област; геният му не беше с демонстративен характер, не бе резултат от някакъв мигновен проблясък, а добит с години тих, превъзходен труд. Той вече беше навлязъл стабилно в четвъртото си столетие и третирането с цел удължаване на живота започваше да отпада видимо пласт след пласт. Силвест предполагаше, че не след дълго Жанекен щеше да стане първият човек на Ризургам, умрял от старост. Тази мисъл го натъжи. Макар двамата с него имаха разногласия по много въпроси, мнението им за най-важните неща винаги бе съвпадало.
— Открил е нещо — обяви Кал.
Очите на Жанекен светнаха, радостта от научното откритие го подмлади с години.