— Наистина ли?
— Да, аз…
Тогава се случи още нещо странно. Сега вече стаята я нямаше. Тримата стояха на един балкон, високо над това, което Силвест разпозна веднага като Казъм сити. Отново дело на Калвин. Писалището ги бе последвало като послушно куче. Ако Калвин имаше достъп до функциите му на лично ниво, несъмнено беше в състояние да управлява и стандартното обкръжение на писалището. Освен това симулацията беше добра, до лекия полъх на вятъра, който Силвест усещаше върху лицето си, и почти недоловимата миризма на града, която той не можеше никога да определи точно, но тя липсваше неизменно във всяко по-евтино обкръжение.
Това бе градът от неговото детство: разцветът на Бел епок. Вдъхващи страхопочитание златни структури помръдваха в далечината, подобни на изваяни от скулптор облаци, където се движеше въздушният трафик. По-долу, висящите паркове и градини предлагаха умопомрачителни гледки от зеленина и светлина, километри под краката им.
— Не е ли страхотно да видим старото местенце? — обади се Кал. — И като си помисля, че беше почти с нас — само трябваше да го вземем; напълно достижимо за нашия клан… как ли щяхме да променим нещата, ако бяхме държали юздите на града?
Жанекен се подпираше на перилата.
— Много хубаво, но не съм дошъл да се наслаждавам на красиви гледки, Калвин. Дан, какво се готвеше да ми кажеш, преди да бъдем толкова…
— Грубо прекъснати? — довърши Силвест. — Щях да кажа на Кал да изтегли информацията на гравитометъра от писалището, тъй като той очевидно има средства да чете личните ми файлове.
— В това наистина няма нищо за човек в моето положение — заяви Кал.
Миг по-късно се добра до не съвсем ясния образ на обелиска, който увисна пред тях, очевидно в реални размери.
— О, много интересно — възкликна Жанекен. — Наистина много интересно!
— Не е зле — допълни Кал.
— Не е зле ли? — повтори Силвест. — Това е по-голямо и по-добре запазено от всичко съществено, което сме намирали досега. То е ясно доказателство за един по-напреднал период от амарантинската технология… може би дори фаза, предшестваща истинска индустриална революция.
— Предполагам, че може да се окаже доста значимо откритие — призна неохотно Кал. — Ти… ъъъ… планираш да го изровиш, предполагам?
— Допреди малко — да. — Силвест направи пауза. — Но нещо се случи току-що. Току-що бях… Току-що открих за себе си, че Жирардио вероятно възнамерява да направи ход срещу мен много по-скоро, отколкото се опасявах.
— Той не може да те докосне без мнозинство в експедиционния съвет — поясни Кал.
— Не, не може — потвърди Жанекен. — Ако ще го направи по този начин. Но информацията на Дан е вярна. Както изглежда Жирардио планира по-директни действия.
— Това би било равносилно на нещо като… преврат, струва ми се.
— Мисля, че техническият термин е този.
— Сигурен ли си? — Калвин се концентрира отново и по челото му се появиха тъмни линии. — Да… възможно е да се окажеш прав. През последния ден медиите са спекулирали непрекъснато по повод следващия ход на Жирардио и факта, че Дан е на някакви разкопки, докато колонията преминава през кризисен период във връзка с лидерството… и определено увеличаване на кодираните симпатизанти на Жирардио. Разбира се, не мога да проникна през тази кодировка, но мога да поразсъждавам върху причината за въпросното увеличение.
— Нещо се планира, нали?
"Слюка имаше право" — помисли си Силвест. И в действителност му беше направила услуга, макар да бе заплашила да изостави разкопките. Ако не беше нейното предупреждение, никога нямаше да призове Кал.
— Така изглежда — обади се Жанекен. — Точно поради това опитвах да се свържа с теб. Всичко, което Кал каза за симпатизантите на Жирардио, само потвърди страховете ми. — Той стисна по-здраво парапета. Десенът на маншетите на сакото му, което висеше като торба на подобната му на скелет фигура, представляваше паунови очи. — Не мисля, че има смисъл да седим тук, Дан. Постарах се да поддържам контактите си с теб под подозрителното ниво, но имам пълно основание да предполагам, че разговорът ни се подслушва. Не би трябвало да казвам нищо повече. — Той обърна гръб на градския пейзаж и висящия обелиск, за да насочи вниманието си към седящия човек. — Калвин… беше ми приятно да те видя отново след толкова време.
— Грижи се за себе си — отвърна Калвин като вдигна ръка към Жанекен. — И късмет с пауните.
Изненадата на стария учен бе очевидна.
— Знаеш за малкия ми проект?
Калвин се усмихна, без да отговори. "Въпросът на Жанекен беше предостатъчен" — помисли си Силвест.