— Прави, каквото искаш, малкия — каза безгрижно Моника. — Поне засега. И един последен комплимент — в леглото си по-добър, отколкото на тенис корта.
— Благодаря.
— Pour rien — за нищо, както казват французите. — Тя хвърли цигарата, върна се при леглото, наведе се и докосна с устни члена му. — Лека нощ, малкия, трябва да вървя.
Вратата зад нея се затвори, но Били остана да лежи, облегнат на възглавниците, вперил поглед в тъмния таван. Още един проблем. Трябваше да реши да каже или да не каже на Рудолф, че същия ден Уесли е бил забелязан да излиза от един хотел в Кан, чието име не знае, но може би ще го разбере утре. Това обаче означаваше, че ще трябва да обясни откъде знае и защо трябва да чака до утре. А не можеше да обясни нещо, без да спомене за Моника. Това пък означаваше, че ще трябва да му разкаже за нея. Той ядосано врътна глава на възглавницата. Вуйчо му си имаше достатъчно грижи и без Моника.
Телефонът иззвъня. Рудолф се обаждаше да му каже, че след половин час всички ще се срещнат долу в бара преди вечеря. След като затвори телефона, Били влезе в банята да си вземе пак душ. Не искаше да мирише като човек, който идва от оргия. Интересно дали и майка ми на горния етаж си взема душ, помисли си той.
11
— Не — каза Гретхен, — не искам никакъв банкет след прожекцията. Уморена съм до смърт и единственото, което искам, е да легна и да спя четирийсет и осем часа. — Тя беше в хола на малкия си апартамент заедно с Донъли и Рудолф. Рудолф бе предложил да отпразнуват премиерата на „Комедия на реставрацията“ с една галавечеря, на която да поканят членове на журито и представители на най-големите компании за разпространение на филми, както и неколцина журналисти, с които Гретхен и Рудолф се бяха сприятелили през последните няколко дни. С наближаването на премиерата Гретхен се напрягаше все повече. Един банкет може би щеше да й подейства добре. — Ако освен нас тримата бяха дошли и други хора от участниците, тогава сигурно щяхме да организираме нещо. Но сега не искам само аз да обирам лаврите, ако изобщо ще има лаври, нито да гледам мрачните физиономии на всички тези хора, в случай че филмът се окаже провал. Ако Франсис Милър и Уесли бяха тук, щях да се съглася, но тази мръсница не си направи труда да дойде, вие не можете да откриете Уесли, а и аз съм вече твърде стара за такива събирания…
— Добре — съгласи се Рудолф. — Никакви банкети! Ще вечеряме само четиримата — ние тримата и Били — така ще отпразнуваме случая. — Погледна си часовника и добави: — Става късно. Предлагам ти да си легнеш да поспиш малко. — Той целуна Гретхен за лека нощ и тръгна към вратата.
— Ще дойда с теб — каза Донъли. — И аз имам нужда от малко сън. Освен ако искаш да остана, Гретхен…?
— Не, благодаря — отговори Гретхен. — Ще се видим утре сутринта.
— Трябва да поговорим за нея, Руди — каза Донъли, като излязоха в коридора и тръгнаха към асансьора. — Тревожа се. Тя приема всичко много навътре. Не може да спи, тъпче се с хапчета, избухва в плач, когато двамата останем сами, просто не знам как да я успокоявам.
— Жалко, че не съм жена — отвърна Рудолф. — Тогава и аз щях да си поплача.
— Мислех, че си спокоен за филма — каза изненадан Донъли.
— Спокоен съм — отвърна Рудолф. — Не става дума за филма, а за нещо съвсем различно.
— За какво?
— Друг път ще ти кажа.
— Мога ли да ти помогна?
— Да. Грижи се за Гретхен — помоли го Рудолф.
— Мисля, че няма да е зле, ако след премиерата я заведа за няколко дни с колата на екскурзия — да се махне от тази лудница.
— Подкрепям идеята ти, стига да можеш да я убедиш.
— Ще опитам утре сутринта.
— Браво — каза Рудолф пред отворената врата на асансьора. — Лека нощ, Дейвид. Приятни сънища.
Донъли се върна обратно по коридора и спря пред вратата на Гретхен. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Той понечи да почука, но се отказа. Помисли си, че тази вечер сигурно беше по-добре да спи сама. Качи се в асансьора, натисна копчето за приземния етаж и влезе в бара. Поколеба се, когато барманът го попита какво желае. Поръча си уиски със сода. Виното можеше да почака.
Когато Рудолф отключи вратата на стаята си, телефонът звънеше. Той побърза да вдигне слушалката.
— Мосю Джордах…? — обади се мъжки глас.
— Да.
— L’avocat d’Antibes m’a dit que vous voulez me parler…10 — каза мъжът.
— Говорите ли английски? — попита Рудолф. Ако този мъж беше въпросното лице, което той очакваше да се обади, трябваше да разбере ясно всяка негова дума. Той и на английски едва ли щеше да може да уреди едно убийство, а да не говорим как би се справил на своя гимназиален френски.