Били се събуди от чукане на вратата. Стана сънен и както беше бос и по пижама, отиде да отвори. На прага стоеше Моника с цигара в ръка, метнала като пелерина на раменете си шлифер. Тя бързо влезе, а той затвори вратата и запали лампата.
— Здравей. Чудех се кога ли ще се появиш — каза Били. Бяха минали четири дни от последното й посещение.
— Липсвах ли ти? — Тя захвърли шлифера си и усмихната седна на неоправеното легло.
— После ще ти кажа. Колко е часът? — попита Били.
— Дванайсет и половина — отговори Моника.
— Странно работно време имаш.
— По-добре късно, отколкото никога — напомни тя. — Не си ли съгласен?
— И на този въпрос ще ти отговоря после — не отстъпваше той. — Работата е там, че предпочитам следобедните часове.
— Колко си се поевропейчил.
— А ти какво правиш през следобедните часове, дявол да го вземе?
Моника срамежливо му се усмихна.
— Любопитството понякога вреди — каза тя.
— Явно, че тази вечер ще ми говориш с клишета — измърмори Били. — Спомни ли си вече името на хотела, където си видяла братовчед ми?
— Опитвам се да си го спомня — отговори Моника. — Понякога ми е на устата да го кажа, но после ми се изплъзва.
— Глупости — извика Били.
— Правилно — каза тя. Хвърли цигарата си на пода и я стъпка на килима. Били потръпна. По отношение на облеклото си тя бележеше значителен напредък, но в битовите си навици оставаше на нивото от Брюксел. Моника се изправи, пристъпи към него, прегърна го и го целуна, като плъзна леко език в устата му. Той веднага се възбуди. И се опита да мисли за други неща — не е ли време да смени маслото в колата, ще играе ли тенис на другия ден, не трябва ли да даде смокинга си за гладене, та да е готов за премиерата на „Комедия на реставрацията“, — но нищо не помогна.
— Хайде да си легнем — промърмори той.
— Чудех се колко време ще ти трябва да го кажеш — изсмя се тя, сигурна, че може да прави каквото си поиска с него.
Един час по-късно Моника каза:
— И през нощта не е толкова лошо, нали?
Той я целуна по шията. Тя се отскубна от прегръдките му, стана от леглото и отсече:
— Трябва да вървя.
— Защо, дявол да го вземе, не останеш да преспиш? Поне веднъж? — попита разочаровано той.
— Имам предварително поети ангажименти — отвърна Моника и започна да се облича. Това не й отне много бреме. Обу си бикините, чийто бял цвят изпъкваше на загорелите й стройни крака, и облече роклята през главата си.
Докато си обуваше ниските обувки и си решеше косата пред огледалото, той я наблюдаваше с чувството, че някой му отнема нещо.
— Между другото решихме да си изплатим дълговете — каза тя.
По тялото му сякаш премина леден полъх и той придърпа одеялата.
— Какво искаш да кажеш? — попита Били, стараейки се да говори спокойно.
— Парижкия дълг — уточни тя, продължавайки да си реши косата. — Предполагам, че си спомняш.
Той не отговори нищо. Остана да лежи неподвижно.
— Ще ти кажа какво ще направиш — продължи тя, опъвайки с гребена разрешената си коса. — След два дни в шест часа вечерта ще отидеш на улица „Антиб“ в един бар, който се казва „Воал вер“. Там ще чака един човек. Ще носи две списания със себе си — „Експрес“ и „Нувел обсерватьор“. Ще чете „Експрес“, а „Обсерватьор“ ще бъде на масата. Ще седнеш при него и ще си поръчаш чаша вино. Той ще извади изпод масата една шестнайсетмилиметрова кинокамера.
— Само че това няма да е шестнайсетмилиметрова кинокамера — прекъсна я горчиво Били.
— Ето че започваш да се научаваш — каза Моника.
— Ще спреш ли най-сетне да си решиш косата? — извика Били.
— Ще вземеш камерата и като отидеш същата вечер във Фестивалната зала, ще я отвориш, ще извадиш онова, което е вътре, и ще го скриеш на незабележимо място. Бомбата ще избухне в девет и четирийсет и пет минути. — Моника остави гребена, дооправи косата си с ръце и изви тялото си така, че да се види как изглежда отстрани.
— Ти си полудяла — възкликна Били, придърпал одеялата до брадичката си. — В девет и четирийсет и пет ще прожектират филма на майка ми.
— Точно така — отвърна Моника. — И никой няма да те заподозре. Там ще има десетки фотографи с най-различни камери. Ще можеш да обиколиш цялата сграда и никой нищо няма да те попита. Точно затова ти си избран за тази работа. Не се тревожи. Никой няма да пострада.