Били понечи да вземе писмото на вуйчо си, но телефонът на бюрото му иззвъня. Вдигна слушалката:
— Абът на телефона.
— Били, обажда се Рода Флин. — Освен гласа на жената Били дочу музика и много други гласове.
— Здравей, Рода — каза той. Рода беше млада репортьорка във вестника, красиво момиче, което се проявяваше много по-добре от него, имаше си своя рубрика и се опитваше да флиртува с Били винаги, когато случайно се срещнеха в редакцията.
— У нас има малко празненство и се нуждаем от още мъже — каза тя. — Ако си свободен…
— Съжалявам, Рода — прекъсна я Били. — Имам още работа. Може би друг път.
— Да, друг път — разочаровано каза тя. — Недей да работиш толкова много. Знам какво ти плащат, затова не разглезвай шефовете.
— Благодаря за съвета — отвърна той. — Но засега те явно не си мислят, че ги разглезвам. Приятно прекарване.
Били затвори телефона и отново втренчи поглед в машината. Тишината се нарушаваше само от далечното потракване на телетипа, а в ушите му още отекваха веселите звуци от компанията на Рода. Как му се искаше да отиде там и да поговори свободно с някое красиво момиче, само че не можеше да говори за онова, което наистина му се искаше.
Дявол да го вземе, щом не мога да говоря с никого, поне със себе си да поговоря, помисли си той.
Сложи един лист на машината и започна да пише.
Това е към бележника от 1972 година. Поради различни причини не съм писал нищо след Испания, но сега съм сам в Чикаго, неизвестен и уплашен, и смятам, че като представител на своето поколение и човек с необикновена съдба трябва да кажа някои неща, които може би някога ще бъдат прочетени с интерес от други млади хора. Както каза Полковника в Брюксел, „Ние сме на бойната линия на цивилизацията“ и ако това важи за Брюксел, трябва да важи и за Чикаго. Послания от такава важност трябва да се оставят на такива места, където оцелелите, ако изобщо има такива, ще могат да ги намерят.
Той спря, прочете написаното и си припомни какво бе чул за Полковника — след повишаването си се оттеглил в Аризона, където можел да играе тенис през цялата година. Сетне бързо продължи да пише.
Ставам невротичен. А може би не е така. Мисля, че непрекъснато ме следят. Като вляза в ресторант, ми се струва, че непознати мъже и жени упорито ме гледат, придобил съм навика, като вървя по улицата внезапно да се обръщам, през последните шест месеца съм се местил четири пъти. До този момент не съм хванал никого на местопрестъплението. Може би имам някакво предчувствие за бъдещето. Може би времето е кръг, а не спирала и някой, който върви по кръга, се приближава към мен от другата страна. Уилям Абът, младши, с невроза, непозната до този момент на науката.
Ако ме убият или умра при странни обстоятелства, лицето, което ще бъде отговорно за това, е една жена, известна като Моника Волнер, когато работеше като преводачка в НАТО, докато аз бях в армията в Брюксел, и като Моника Хицман, когато по-късно я видях в Ел Фаро, близо до Малага в Испания. Тя беше и, предполагам, все още е член на терористична организация, която действаше, и вероятно още действа, в цяла Европа, а може би поддържа връзка с подобни организации и в Америка.
Мъжът, който по една случайност се самовзриви, докато слагаше бомба в колата ми в Жуан ле Пен, Франция, ми е познат само като Джордж, шеф на групата, към която принадлежеше Моника Волнер-Хицман. Той беше специалист по огнестрелни оръжия и до инцидента, предизвикал смъртта му, минаваше за експерт в производството на взривни устройства.
Пиша тези редове в редакцията на „Чикаго трибюн“, където работя от шест месеца благодарение на приятелството на баща ми с един от редакторите. Баща ми знае къде се намира този мой доста голям бележник. Пазя го заедно с няколко книги и документи, стари дрехи и разни вехтории, които съм събрал по време на пътуванията си, в един сандък в мазето на неговия апартамент, тъй като в моята стаичка няма място. Той знае, че в сандъка има и мои писания, но не ги е чел. Уверил съм го, че това е резюме на романа, който той постоянно ме подтиква да напиша.
Откакто напуснах Кан, където бях подложен на строги разпити от френската полиция, основателно подозираща, че има някаква връзка между мен и човека, когото познавах под името Джордж, но неспособна да докаже нищо, не съм се виждал със семейството си поради това, че се страхувам да не им се случи нещо, докато съм с тях, а не поради липса на роднински чувства. Мисълта, че само двайсетина минути след като избухна бомбата, трябваше да дам колата на майка ми и на нейния приятел, за да отидат на обяд, ме измъчва и до този момент, макар че сега за първи път съм в състояние да опиша какво се случи на Лазурния бряг.