— А към французите? Тях харесвате ли ги? — попита жената.
— Горе-долу. А вие? — попита той.
— Някои от тях — отново се засмя тя.
Келнерът се появи с безстрастно лице, свикнал клиентите му да се местят от маса на маса.
— La même chose? Un vin blanc2? — попита Рудолф жената.
— О, вие говорите френски — възкликна тя.
— Un petit peu3 — отвърна Рудолф. Беше изпаднал в закачливо, весело настроение. Тази вечер беше подходяща за игри, лъжи и красиви френски кукли. Каквото и да се случи тази вечер, дамата щеше да разбере, че срещу нея не седи поредният обикновен американски турист.
— Je l’ai etudie a l’ecole4. Гимназия. Как е на френски?
— Колеж? Лицей?
— Лицей — повтори триумфално той.
Келнерът пристъпи от крак на крак, давайки знак, че няма намерение цяла вечер да слуша как един американец си припомня какво е учил по френски в гимназията, за да направи впечатление на дамата, с която току-що се е запознал.
— Monsieur? Encore un cognac5? — попита той.
— S’il vous plaît6 — отвърна с достойнство Рудолф.
Продължиха да говорят на смесица от двата езика, смеейки се на френския, който Рудолф успяваше да изрови от паметта си, докато разказваше за учителката по френски с едрия бюст, която му преподавала в училище, за това, как вярвал, че е влюбен в нея, как й пишел страстни писма на френски, как веднъж я нарисувал гола и тя му взела рисунката. Жената даваше вид, че го слуша с удоволствие, поправяше грешките му и го хвалеше, когато той кажеше правилно три думи една след друга. Ако всички френски уличници са такива, мислеше Рудолф опиянен след бутилката шампанско, разбирам защо проституцията е толкова уважаван елемент от френската цивилизация.
И тогава жената — бе му казала, че името й е Жана — погледна часовника си и стана сериозна.
— Късно е — каза тя на английски и си взе чантата и списанието. — Трябва да тръгвам.
— Съжалявам, ако съм ти загубил времето — каза той. Гласът му беше надебелял и изговаряше с трудност думите.
— Беше ми много приятно, Джими — отговори тя и стана. Той й бе казал, че така се казва. Още една лъжа. За да не го разкрият. — Чакам важен телефонен разговор…
Рудолф се изправи, за да се сбогува, изпитвайки едновременно облекчение и съжаление, че няма да се люби с нея. Столът му се прекатури и той се олюля, докато ставаше.
— Беше прекрасно — заяви той.
— Къде ти е хотелът? — сериозно попита тя.
Къде ми е хотелът? За миг картата на Франция загуби очертанията си.
— Къде ми… беше хотелът? — повтори той провлечено. — О-о. В Антиб.
— Имаш ли кола?
— Да.
Тя се замисли и каза:
— Не си в състояние да караш, нали разбираш.
Той наведе засрамено глава. Имаше чувството, че с тези думи тя изразява презрението си — вие, американците, идвате във Франция и не сте в състояние да карате. Не сте в състояние нищо да правите.
— Аз всъщност не пия — обясни той и думите му прозвучаха като извинение. — Имах тежък ден.
— Пътищата са опасни, особено нощем — каза тя.
— Особено нощем — съгласи се той.
Най-после, помисли си Рудолф. Сега вече това няма да е грях, а само предпазна мярка. Като делови мъж би трябвало да я попита колко ще струва, но след като бяха пили заедно и си бяха говорили приятелски, щеше да прозвучи грубо. Все едно, накрая ще я попита. Каквато и да е цената, може да си позволи да прекара една нощ в Европа с куртизанка. Беше доволен, че се е сетил за думата „куртизанка“. Главата му изведнъж се проясни.
— … Volontiers7 — каза той на родния й език, за да покаже, че не е чак толкова пиян, колкото тя си мисли, и извика високо келнера: — Гарсон. — После извади портфейла си и го прикри с две ръце, за да не види тя колко банкноти има вътре. Макар и да нямаше опит в подобни случаи, знаеше, че трябва да е внимателен.
Келнерът дойде и му каза на френски колко дължи. Той не го разбра и смутен и безпомощен се обърна към жената:
— Колко каза?
— Двеста и петнайсет франка — повтори тя.
Той извади от портфейла си три банкноти по сто франка и отпрати келнера, който се засуети да му върне рестото.