— Не казвай нищо. Много си порядъчен, мой очарователен американецо, прекалено порядъчен.
— Ами, никога досега не ми се е случвало — каза той и се уплаши, че тя пак ще се разсмее.
— Какво им липсва на американките? — учудено поклати тя глава. Седна на края на леглото, потупа го и каза: — Ела и седни, моля те.
Той седна до нея, а тя хвана ръката му все едно, че му беше сестра.
— Ако това ще те успокои, шери, и на мен никога досега не ми се е случвало — каза тя. — Но бях толкова самотна, толкова зажадняла, нима не разбра?
— Не — призна си той. — Не се занимавам с жени.
— Не се занимава с жени — повтори тя леко подигравателно. — Не пие. Точно такъв мъж ми трябваше тази вечер. Нека да ти разкажа малко за себе си. Аз съм омъжена. За майор от армията. Беше помощник на военното аташе във Вашингтон.
Ето откъде знае английски, каза си той, не е имало никакви политици, никакви конгресмени, никакви мотели.
— Сега е изпратен временно в Париж. Във Военното училище — каза Жана. — Временно — повтори тя и се засмя остро и рязко. — Там е от три месеца. Имам две деца, които учат тук, в Ница. Тази вечер са на гости у баба си.
— Но ти не носеше брачна халка. Видях — каза той.
— Тази вечер — не. — Лицето й стана строго. — Тази вечер не исках да съм омъжена. Следобед, когато получих телеграмата от мъжа си и разбрах, че ще се обади по телефона, знаех какво ще ми каже. Щеше да ми каже, че пак е много зает служебно и не може да дойде в Ница. От три месеца е много зает във Военното училище, сигурно се готвят за страхотна война, след като някакъв си майор не може да отскочи за един ден до Ница да види жена си. Много добре знам каква война готви в Париж моят майор. Нали ме чу по телефона?
— Да — каза Рудолф. — Не можах да разбера какво казваш, но говореше ядосано.
— Разговорът не беше приятелски. Сега вече нали ти е ясно защо седях в едно кафене без брачна халка?
— В общи линии — каза Рудолф.
— Точно се готвех да стана и да се прибера вкъщи, когато ти влезе в кафенето и седна — тихо каза тя. — Преди това двама мъже се опитаха да ме ангажират. Невъзпитани мошеници, които се преструваха, че са експерти и познавачи на как се казва — кандидатки?
— Кандидатки за една нощ — отговори Рудолф.
— Точно така.
— Но поне не са те взели за проститутка — заяви мрачно той. — Прости ми.
— Няма за какво да ти прощавам — потупа го тя по ръката. — Това придава на вечерта нужната комична нотка. Когато влезе в кафенето и седна, видях честното ти, издължено, почтено американско лице и реших да не си отивам вкъщи. — Тя се усмихна. — Да не си отивам веднага. Оказва се, че не съм сбъркала. Никога вече не трябва да си толкова порядъчен. — Тя отново го потупа по ръката, сякаш му беше сестра. — Късно е вече. Нали каза, че трябва да вървиш… Искаш ли да ти дам телефона си? Може ли да се видим пак?
— Сигурно и аз трябва да ти кажа нещо за себе си — отвърна Рудолф. — Първо, името ми не е Джими. Не знам защо — сви той рамене. — Сигурно ме е било срам от това, което върша — усмихна се той. — От това, което мислех, че върша. А може би съм смятал, че след като името не е мое, значи не аз, а друг върши това. Но най-вероятно съм разсъждавал, че ако някога се срещнем и аз не съм сам, а ти кажеш, здравей, Джими, ще мога да отговоря, съжалявам, мадам, сигурно ме бъркате с някой друг.
— Ако бях достатъчно смела, щях да си водя дневник — каза Жана. — Щях подробно да опиша какво се случи тази вечер. Най-подробно. Децата ми щяха да имат на какво да се смеят след смъртта ми. Какво знаеш ти, мила, стара, разумна мамо?
— Казвам се Рудолф — продължи той. — Никога не съм си харесвал името. Като малък смятах, че не звучи по американски, макар че е трудно да се каже кое звучи по американски и кое не. И защо някой трябва да се интересува от това. Но когато си момче и главата ти е пълна с книги, чиито герои се казват Хъкълбери Фин, Даниъл Бун, Стъдс Лонигън. На мен Рудолф ми звучеше като тежко немско ястие. Особено по време на войната. — С никого не бе споделял досега как възприема малкото си име, дори за себе си не бе изяснил този въпрос и сега изпита облекчение, примесено с горчива ирония че може открито да говори за това пред тази красива непозната или почти непозната жена. И докато седеше на слабо осветеното от лампата легло, където бе изпитал върховно удоволствие, му се прииска да се разкрие още повече пред нея, да отложи сбогуването, да се престори като нея, че утрото е още далеч, че раздялата не е неизбежна.
— Рудолф. Нито хубаво, нито лошо име — каза Жана. — Защо не го приемаш като Родолфо? Нали звучи по-добре?