— Много по-добре.
— Хубаво. Отсега нататък ще ти викам Родолфо — подхвърли тя шеговито.
— Родолфо Джордах — повтори той. Това име придаваше на личността му нещо ново, по-смело. — Джордах е фамилното ми име. Отседнал съм в „Отел дю кап“. — Сега всички защити бяха свалени. Всички имена и адреси — открити. Всеки щеше да разчита на милостта на другия. — И още нещо. Женен съм.
— Предполагах — отвърна Жана. — Твоя работа. Както и моят брак е моя работа.
— Жена ми е с мен в Антиб. — Едва ли бе нужно да й казва, че двамата не са в добри отношения. — Дай ми телефона си.
Тя стана, отиде при малкото бюро, където имаше писалка и хартия, и написа телефонния си номер. Даде му листчето, което той внимателно сгъна и сложи в джоба си.
— Следващия път ще трябва да запазиш стая в хотел. Децата ще бъдат тук — каза тя.
— Следващия път…
— А сега ще ти извикам такси. — Двамата отидоха в салона, тя набра някакъв номер, заговори бързо, почака малко и преди да затвори, каза: Tres bien. — Таксито ще дойде след пет минути — обясни тя. На входната врата двамата си размениха дълга, благодарна, утешителна целувка. — Довиждане, Родолфо — каза тя.
Когато му се усмихна, той разбра, че дълго ще помни усмивката й.
Когато слезе на улицата, таксито вече го чакаше и дизеловият му мотор пърпореше, сякаш моторна лодка излизаше в открито море. Пътувания по суша и море.
— Хотел „Негреско“ — каза Рудолф. Таксито потегли и той се обърна да види къщата. Трябваше непременно да я намери следващия път, да я познае в сънищата си. Щом слезе пред хотела, той предпазливо прекоси шосето, за да отиде при колата, взета под наем, седна зад волана и я подкара бавно и внимателно покрай морето, по пустото шосе към Антиб.
Когато стигна пристанището, намали още повече скоростта, после сви рязко в паркинга, слезе от колата и закрачи по кея към „Клотилд“, закотвена на тихия пристан. На яхтата не се виждаха светлини. Не искаше да буди Уесли или Бъни. Събу си обувките, прескочи от палубата в лодката, закрепена отстрани на яхтата, развърза въжето, седна в средата и безшумно извади греблата. Загреба беззвучно към центъра на пристанището, после по-енергично и се насочи към входа му, като пое дълбоко миризмата на петрол от водата, примесена с уханието на цветя от брега.
Действаше машинално, без да се запита защо го върши. Напрежението в раменете и ръцете, което изпитваше при гребането, му доставяше отрезвяващо удоволствие, а лекият като въздишка плисък на вълните беше подходяща музика за края на тази нощ.
Град Антиб — заплашителна сянка, сред която тук-там проблясваше по някоя светлинка — бавно се отдалечаваше, докато той следваше червените и зелени светлинки във водата, които щяха да го изведат в открито море. Изпитваше задоволство от ритмичното навеждане и изправяне на тялото. Колко ли пъти тези гребла са се движили в ръцете на брат му. Неговите собствени меки ръце усещаха гладкото дърво, излъскано от силните ръце на брат му. Зарадва се при мисълта, че на другата сутрин може да има мехури на дланите си.
Изпитваше блажено щастие, че е сам сред тъмното море, а мигащите светлинки при входа на пристанището го успокояваха, обещавайки му сигурно връщане. Тук имаше място и за тъга, и за надежда. „Томас, Томас“, прошепна той, когато излезе в морето и усети как вълните леко повдигат лодката. Докато гребеше, си припомни всички случаи, когато двамата се бяха огорчавали взаимно и когато забравиха прегрешенията или поне си простиха за тях.
Чувстваше се всесилен и безметежно спокоен, останал сам в тъмната нощ. Тогава чу задавения мотор на малка рибарска лодка, излязла в морето след него, с малка карбидна лампа на носа. Лодката мина наблизо и той видя двама мъже, които с любопитство се взираха в него. И си даде сметка колко странно изглежда в техните очи сам, облечен в тъмен официален костюм, излязъл в открито море по това време на нощта. Той продължи да гребе, докато ги изгуби от погледа си, после отпусна греблата и се загледа в звездното небе.
Замисли се за баща си, за този озлобен и жалък старец, който също бе излязъл с лодка в мрака, решил да направи последното си пътуване в една бурна нощ. За баща му самоубийството беше изход, защото в смъртта бе намерил покой, какъвто никога не бе имал в живота си. За Рудолф обаче смъртта не беше изход. Той беше друг човек с други цели. Пое си бавно и дълбоко дъх, обърна лодката и загреба към „Клотилд“ с парещи от гребането ръце.
Завърза тихо лодката за кърмата, качи се по стълбата и излезе на брега. Обу си обувките. Бе извършен един обред, бе спазена една церемония. Влезе в колата и запали мотора.