— Едва ли. И за това си имаме информация. Или поне подозрения.
— Тогава как бихте го описали? — продължи да настоява Хъбъл по силата на навика.
— Свестен, разбран човек — сви рамене шефът. Ако говореше с французин, сигурно би казал „славно момче“. Но сега си мереше думите и проявяваше покровителствено отношение. — Всички го знаеха, че е честен — продължи шефът. — Не бяхме близки приятели. Говореше много лошо френски. Не като вас, мосю. — Хъбъл кимна в знак, че приема комплимента. — А моят английски за съжаление е съвсем елементарен. — Шефът се усмихна на собственото си незнание. — За философия не сме говорили.
— Какъв е бил, преди да дойде тук? Знаете ли?
— Моряк на търговски кораб. — Шефът се поколеба. — Веднъж на чаша вино, след като спомена за счупения нос и за белега, Джордах му каза, че е бил боксьор. И помоли шефа това да си остане между тях двамата. В крайбрежните заведения боксьорите лесно могат да станат обект на прицел от страна на клиенти, които алкохолът е настроил войнствено. „Не съм дошъл във Франция да се бия“, бе казал Джордах. „Тук късметът ми не работи. Имах една боксова среща в Париж и за малко не ми пръснаха черепа“, бе добавил през смях. Ако се съдеше по вида му, и в последната си боксова среща, преди да умре, пак не е имал късмет.
Какво пък, помисли си шефът, защо да не каже на журналиста? На Джордах това вече не може да му навреди, той няма да се явява повече в крайбрежните кафенета.
— Изглежда, е бил професионален боксьор — каза шефът. — Имал е дори мач в Париж. Само веднъж. В шампионат. Бил е нокаутиран.
— Боксьор? — Интересът на Хъбъл отново припламна. На спортната страница може да поместят двеста думи. Ако този човек е имал претенции да получи шампионска титла в Париж, сигурно се е ползвал с някакво име. На хората ще им е любопитно да прочетат за един американски боксьор, убит в Париж. Ще проучи, доколкото може, случая и ще изпрати телекс в редакцията, а останалото те ще го досъчинят, като се поровят из архивите. И бездруго в Ню Йорк преправят всяка негова кореспонденция. — Джордах? — повтори Хъбъл. — Не си спомням боксьор с това име.
— Излизал е на ринга под друго име — обясни шефът и си каза, че трябва да се запознае с тази страница от миналото на Джордах. Професионалният бокс е бизнес, в който винаги са замесени гангстери. Тук може да изскочи нещо — неизпълнено обещание, провалена сделка. Трябваше да се сети за това по-рано. — Бил е известен като Томи Джордан.
— Аха — каза журналистът. — Това е вече друго. Разбира се. Спомням си, че съм чел за него във вестниците. Изглеждал многообещаващ.
— Нищо друго не знам по този въпрос — каза шефът. — Известно ми е само за мача в Париж. Четох за него в „Л’екип“. Там пише, че Томи Джордан се оказал едно голямо разочарование. — Шефът внезапно реши да се обади на един боксов агент в Марсилия, който имаше връзка с престъпния свят. Затова се изправи и каза: — Чака ме работа. Ако искате да научите нещо повече, може би трябва да говорите със семейството му. Жена му, брат му, сина му.
— Брат му? Той тук ли е?
— Цялото семейство е тук — каза шефът. — Всички заедно са обикаляли с яхтата.
— Случайно да знаете малкото име на брата?
— Рудолф. Коренът им е от Германия.
Рудолф, спомни си Хъбъл, Рудолф Джордах — това беше името, което бе срещнал в „Лайф“.
— Значи не той се е оженил тук — каза Хъбъл.
— Не — отвърна нетърпеливо шефът.
— А съпругата на Рудолф тук ли е?
— Да, и при това положение тя, снахата, може да ви бъде по-полезна от мене…
— Снахата? — попита Хъбъл и стана. — Която е била в бара?
— Да. Защо не поговорите с нея — предложи шефът. — Ако научите нещо, което би ме улеснило, ще се радвам да се видим пак. Но сега се страхувам, че трябва…
— Къде мога да я намеря?
— В момента е в „Отел дю кап“. — Той беше наредил Джийн Джордах да остане в Антиб и й бе прибрал паспорта. Щеше да има нужда от нея в случай, че открие Данович. Ако изобщо го открие. Бе разпитал Джийн, но тя беше в истерия, пияна и говореше объркано и несвързано. А след това онзи идиот, докторът, я натъпка с успокоителни. И каза, че е неуравновесена, че е непоправима алкохоличка и че той не поема отговорност за състоянието й, ако шефът продължава да я тормози с въпроси. — Другите сигурно са на „Клотилд“ в пристанището — добави шефът. — Благодаря ви за проявения интерес, мосю. Вярвам, че не съм ви загубил времето — протегна той ръка.
— Merci bien, monsieur — каза Хъбъл, който разбра, че повече няма какво да научи, и си тръгна.
Шефът седна на бюрото и вдигна телефона да набере Марсилия.