Малкото бяло корабче се движеше бавно в слънчевия следобед по средиземноморската шир. Далече на сушата сградите край брега и навътре сред хълмовете образуваха розово-бели фигури на зеления фон на боровите, маслинените и палмовите горички. Дуайър стоеше на носа, облякъл чисто бяло поло, на което бе щамповано името на яхтата, Клотилд. Беше нисък, набит мъж. Беше плакал. Заради дългите му издадени предни зъби, откак се помнеше, му викаха Бъни1. Въпреки мускулестото тяло и скромните дрехи у него имаше нещо неизличимо женствено. „Не съм педераст“, бе казал той, когато заговори за първи път с мъжа, чийто прах току-що бе хвърлен в морето. През насълзените си кротки черни очи той се взираше в красивия бряг. Време само за богати хора, бе казал убитият.
Ти беше прав, Томи, помисли си Дуайър. Това време не е нито за теб, нито за мен. Подлъгахме се ние. На друго място трябваше да отидем.
Уесли Джордах стоеше сам в кабината на лоцмана, облечен като Дуайър с памучни панталони и бяло поло, сложил ръка на лъскавия щурвал, изработен от дъб и месинг, вперил поглед в една точка от сушата, където се издигаше крепостта на Антиб. Момчето беше високо за възрастта си, източено, силно и кокалесто, имаше хубав загар и светла коса с изрусели от слънцето и морската сол кичури. И той като Дуайър си мислеше за човека, чийто прах бе предоставил на морето, човека, който му беше баща. Горкият безумен нещастник, каза момчето високо и ожесточено. Спомни си как баща му, когото не бе виждал години наред, дойде да го вземе от военното училище край Хъдсън, където той се биеше с половината ученици от всички класове, от всички възрасти, от всички ръстове с някаква сляпа, неразбираема, безсмислена ярост.
„И повече няма да се биеш“, каза баща му.
Последва мълчание. След малко грубоватият мъж извика: „Чу ли?“
„Да, сър.“
„Не ме наричай сър — каза мъжът. — Аз съм ти баща.“
Вече няма как да изпълня тази заповед, помисли си момчето, без да отмества очи от крепостта, където му бяха казали, че бил затворен Наполеон след завръщането си от Елба.
Отзад на кърмата, нелепо облечени в черно, стояха вуйчото на момчето — Рудолф Джордах, и леля му Гретхен Бърк, братът и сестрата на убития. Градски хора, несвикнали с морето, свикнали с трагедии: неподвижни фигури на смъртта, изправени срещу слънцето. Двамата не се докосваха, не говореха, не се поглеждаха. Нямаше защо да обясняват, да скърбят или да съжаляват за неизреченото през този безоблачен летен следобед.
Жената беше четирийсет и две-три годишна, висока, елегантна и стройна, морският ветрец развяваше черната й коса, която ограждаше като в рамка прекрасното й бледо лице — засега белезите на възрастта все още не се бяха появили, а само напомняха за себе си. Не само като момиче, но и сега беше красива, макар по различен начин — лицето й беше строго, белязано от скръб и изтерзана чувственост, което не беше временно или мимолетно преживяване, а непрекъснато състояние. Присвитите й срещу слънцето очи бяха тъмносини, но на светлината се променяха до виолетови. По лицето й нямаше следи от сълзи.
Нямаше как да не се случи, мислеше тя. Разбира се. Трябваше да го знаем. Той сигурно е знаел. Може би несъзнателно, но все пак е знаел. Всичкото това насилие, естествено, трябваше да завърши с насилие. Рус също като баща си и като него външен човек в семейството, чужд на тъмнокосия брат и на тъмнокосата сестра, макар и тримата — заченати в едно легло.
Мъжът също беше елегантен, с добре поддържана външност; тази аристократична елегантност на американец от Северните щати не бе наследена от родители, а постигната със силата на волята; изисканият тъмен костюм, подходящ за американски посланик, я подчертаваше. Макар да беше само две години по-малък от сестра си, той изглеждаше доста по-млад, но на лицето му бе легнала сянката на неизживяна и отминала младост, а държането му издаваше, че е човек, който винаги е говорил и действал обмислено, ползвал се е с голям авторитет, борил се е цял живот, имал е успехи и провали, поемал е отговорност при всякакви обстоятелства, тръгнал е от голяма бедност и немотия, но накрая е натрупал значително състояние, проявявал е безпощадност, когато е било необходимо, хитрост, когато е било потребно, суровост към себе си и другите и щедрост, според възможностите си, когато е имал случай да я прояви. Принудителното му оттегляне бе оставило следи върху тънките, владеещи се устни и зорките очи, то се долавяше по лицето му. Такова лице би могло да принадлежи на млад генерал от Военновъздушните сили, лишен от военната си част поради допусната от редниците грешка, за която той може да има, а може и да няма вина.