Отишъл е сам, мислеше Рудолф Джордах; надзърнал е в каютата, където съм спял, затворил е внимателно вратата и е тръгнал. Тръгнал е към смъртта си, презрял помощта ми, мене самия, мъжествеността ми, или поточно, ако се е замислил за това, непроявената от мен мъжественост в момент, когато е нужен мъж.
Долу под тях Кейт Джордах си събираше багажа. За това не й трябваше много време. Най-отгоре сложи бялото поло с името на яхтата, което бе разсмяло Том, когато видя как пълната й гръд е разтеглила буквите, а до него яркосинята рокля, която той й бе купил за сватбата само преди осем дни.
Тя го изтормози да се оженят. Точно това е думата — изтормози. Бяха толкова щастливи преди това, но като разбра, че е бременна… нали си беше благоприлична, благовъзпитана, послушна англичанка от средната класа, която честно се труди… и си представя как викат: „Булката! Булката!“ Ако всичко бе минало без сватба, тази ужасна, нервна, префърцунена, превзета жена на Рудолф нямаше да има основание да се напие, да тръгне с оня югославянин сводник и никой нямаше да й сваля скъпите розови панталони, и нямаше да има нужда един мъж да я спасява или да се бие за нея, и този мъж, който беше много по-свестен от собствения й съпруг, щеше да е жив днес.
Стига толкова, помисли си Кейт. Стига. Стига.
Щракна закопчалката на куфара и седна на ръба на леглото; здравото й загоряло тяло бе започнало леко да наедрява от детето, което носеше, а работливите й чевръсти ръце бяха скръстени на скута й; тя огледа за последен път тясната каюта с познатия шум на плискащото се море.
Томас, помисли си тя, Томас, Томас.
„Коя е Клотилд?“, попита веднъж тя.
„Била е кралица на Франция. Познавах я, когато бях момче. Миришеше като теб.“
Сред малката група на опечалените на яхтата, насочила се към френския бряг, я нямаше Джийн, съпругата на Рудолф Джордах. Тя седеше на една пейка в парка на хотела и гледаше как дъщеря й играе с младото момиче, което Рудолф бе наел да се грижи за детето, докато тя отново бъде в състояние сама да се оправя с Инид, както се бе изразил той. Кога ще бъда в състояние, запита се Джийн. След два дни, след десет години, никога?
Тя беше с памучни панталони и пуловер. Не си бе взела дрехи, подходящи за погребение. Рудолф изпита облекчение, когато му каза, че няма да отиде. Тя не можеше да си представи, че отново ще стъпи на „Клотилд“ и ще се озове пред мълчаливите, обвинителни погледи на съпругата, на сина, на близкия приятел.
Сутринта, когато се погледна в огледалото, тя се ужаси, като видя как се бяха отразили последните дни върху дребното й, красиво, момичешко лице.
Кожата на лицето и на цялото й тяло сякаш бе опъната до скъсване върху невидима рамка. Имаше чувството, че тялото й всеки миг ще се пръсне, а нервите й ще пробият кожата и ще щръкнат навън пречупени като жици, поразени от смъртоносно електрическо напрежение.
Лекарят й даде валиум, но на нея валиумът вече не й помагаше. Ако не е детето, каза си тя, бих се хвърлила от скалите в морето.
Докато седеше в сянката на дървото сред благоуханието на боровете и напечената от слънцето лавандула, тя си каза: Унищожавам всичко, до което се докосна.
Хъбъл седеше пред чаша кафе на терасата на едно от кафенетата сред главния площад, припомняйки си какво му каза полицаят. Той очевидно знаеше повече, но така постъпва обикновено полицията, особено когато става дума за неизяснено убийство, което я поставя в неудобно положение. Снахата може да ви бъде по-полезна от мене, каза полицаят. Снахата. Дамата, която се бе съблякла гола, съпругата на обещаващия млад кмет. Такъв разговор определено си струва да бъде отразен с двеста думи. А пристанището може да почака.
Той плати кафето, качи се на едно такси, и каза:
— „Отел дю кап“.
Портиерът обясни, че мадам Джордах не е в стаята си, а в парка с детето и с бавачката. Хъбъл го попита има ли телекс в хотела и получи утвърдителен отговор. После попита може ли да го използва вечерта и след известно колебание портиерът каза, че това би могло да се уреди. Хъбъл правилно изтълкува колебанието, което означаваше, че портиерът очаква бакшиш. Няма значение. Списание „Тайм“ можеше да си го позволи. Той благодари на портиера, излезе на терасата и оттам на стълбите, които извеждаха на дълга алея, пресичаща величествения парк чак до басейна, ресторанта и морския бряг. За миг изпита завист, като си представи малката стая в шумното хотелче край шосето, където жена му си почиваше този следобед. Списание „Тайм“ плащаше добре, но недостатъчно добре за „Отел дю кап“.