— Аз се казвам Джордах — отговори момчето с плътен юношески глас.
— Мисля, че търся онзи господин там — посочи Хъбъл към Рудолф.
— Да? — каза Рудолф, който дойде на трапа.
— Мистър Рудолф Джордах?
— Да — последва кратък отговор.
— Аз съм от списание „Тайм“… — Хъбъл видя как лицето на мъжа застина. — Много съжалявам за това, което ви сполетя…
— Да? — прекъсна го той нетърпеливо и въпросително.
— Не бих искал да ви досаждам в такъв момент. — Хъбъл се чувстваше глупаво, сякаш говореше от разстояние, изправен пред невидима стена от враждебност, издигната първо от момчето, а сега и от мъжа. — Но все пак мога ли да ви задам няколко въпроса за…
— Задайте ги на шефа на полицията. Това е негова работа.
— Говорих с него.
— В такъв случай знаете това, което знам и аз, сър — каза Рудолф и обърна гръб. По лицето на момчето се изписа студена иронична усмивка.
Хъбъл постоя още малко, питайки се дали не е сбъркал, като си е избрал тази професия, после измърмори „Извинявайте“, без да има предвид някого, защото не можа да измисли какво друго да каже или да направи, обърна се и закрачи към входа на пристанището.
Когато се върна в хотела, жена му седеше по бикини на малкия балкон пред стаята и се печеше. Той много я обичаше, но въпреки това тя му се видя просто смешна с бикини.
— Къде беше цял следобед? — попита тя.
— Проучвах един случай — отговори той.
— Аз мислех, че сме на почивка — каза тя.
— И аз така мислех — отвърна той.
Извади пишещата машина, свали си сакото и се залови за работа.
2
1968
Телеграмата от майка ми пристигна с военната поща. Тя гласеше: Вуйчо ти Том е убит. Предлагам ти да дойдеш в Антиб за погребението. С вуйчо ти Рудолф сме в „Отел дю кап“ в Антиб. С обич, мама.
Виждал съм само веднъж вуйчо си Том, когато бях малък и отидох със самолет от Калифорния в Уитби за погребението на баба ми. Погребенията създават прекрасни условия членовете на семейството да се опознаят отново. Мъчно ми е, че вуйчо Том е умрял. Беше ми симпатичен, когато двамата преспахме в стаята за гости у вуйчо Рудолф. Силно впечатление ми направи фактът, че има пистолет. Той мислеше, че съм заспал, но аз видях, като го извади от джоба си и го сложи в едно чекмедже. На другия ден, докато траеше погребението, все за това си мислех.
Ако някой от вуйчовците ми трябваше да бъде убит, бих предпочел да беше Рудолф. Никога не сме били в приятелски отношения, а като пораснах, той учтиво ми даде да разбера, че не одобрява нито мен, нито възгледите ми за обществото. Моите възгледи оттогава не са се променили радикално. Консервирали са се, ще каже вуйчо ми, ако изобщо си направи труда да се занимава с тях. Но той е богат и не е изключено да ме спомене в завещанието си, ако не от привързаност към мен, то поне от братска обич към майка ми. А Томас Джордах не е човек, който ще остави състояние след себе си.
Показах телеграмата на Полковника и той ми даде десет дни отпуск по семейни причини, за да отида в Антиб. Аз обаче не отидох в Антиб, а изпратих съболезнователна телеграма в хотела, като обясних, че не ми дават отпуск за погребението.
Моника също си взе отпуск и двамата заминахме за Париж. Прекарахме чудесно. В Париж трябва да си с момиче точно като Моника.
— Страхувам се, че настъпи моментът да обсъдим някои неща, за които досега отбягвахме да говорим — каза Рудолф. — Трябва да знаем какво ни предстои да правим. Във връзка с наследството. Колкото и да е болезнено, ще трябва да говорим за пари.
Всички се намираха в салона на „Клотилд“. Кейт бе облякла тъмна рокля, очевидно стара, която сега й беше много тясна, и седеше на стола с протрития куфар от изкуствена кожа до себе си. Салонът беше боядисан в бяло със син кант, на илюминаторите имаше сини перденца, а по стените — гравюри с ветроходи, които Томас бе купил във Венеция. Всички поглеждаха куфара на Кейт, макар че никой нищо не казваше.
— Кейт, Бъни — продължи Рудолф, — знаете ли дали Том е оставил завещание?
— На мен никога не ми е споменавал за завещание — каза Кейт.
— На мен също — добави Дуайър.
— Уесли?
Уесли поклати глава.
Рудолф въздъхна. Том какъвто си беше, такъв си и остана, последователен докрай, помисли си той. Женен, със син и с бременна жена и да не намери време един следобед да си напише завещанието. Рудолф направи първото си завещание в една адвокатска кантора, когато беше на двайсет и една години, и оттогава бе правил пет или шест нови завещания — последното, когато се роди дъщеря му Инид. А сега, след като Джийн прекарваше все повече и повече време из разни клиники, съставяше друго завещание.