Скворцов побърза да отиде в столовата. От прозорците й, които гледаха към двора, се виждаше бараката за дърва и всичко, което ставаше на двора. Застанал до прозореца, Скворцов видя как готвачката и дрипавият излязоха на двора през задния вход и се запътиха по мръсния сняг към бараката. Като оглеждаше спътника си и размахваше свитите си в лакът ръце, Олга отключи бараката и злобно блъсна вратата.
„Сигурно й попречихме да си пие кафето — помисли Скворцов. — Ама че проклето същество!“
После видя как мнимият учител и студент седна на дръвника и подпрял с юмруци зачервените си бузи, се замисли за нещо. Готвачката хвърли в краката му брадва, изплю се със злоба и ако се съдеше по движението на устните й, започна да го хока. Дрипавият притегли нерешително една цепеница към себе си, сложи я между краката си и неуверено замахна с брадвата. Цепеницата се олюля и падна. Дрипавият я притегли отново, духна на помръзналите си ръце и пак замахна с брадвата така предпазливо, сякаш се боеше да не се перне по галоша или да отсече пръстите си. Цепеницата пак падна.
Гневът на Скворцов беше вече преминал и той чувстваше как му става мъчно и срамно, че беше накарал тоя разхайтен, пиян, а може би и болен човек да се занимава на студа с черна работа.
„Нищо, нека… — мислеше той, като отиваше от столовата към кабинета си. — За негово добро е.“
След един час дойде Олга и съобщи, че дървата са вече нацепени.
— На, дай му половин рубла — каза Скворцов. — Ако иска, нека идва да цепи дърва всяко първо число… Работа винаги ще се намери.
На първи дрипавият дойде и пак изкара половин рубла, макар че едвам се държеше на краката си. Оттогава той започна често да се появява в двора и всякога му намираха работа: ту събираше снега на купчини, ту разтребваше бараката или изтупваше килимите и дюшеците. Всякога получаваше за труда си по двайсет до четирийсет копейки, веднъж дори му пратиха някакви стари панталони.
Когато се местеше в друга квартира, Скворцов го нае да помага при събирането и пренасянето на мебелите. Тоя път дрипавият беше трезв и мрачен и мълчеше; той едва се докосваше до мебелите, вървеше с наведена глава подир каруците и дори не се опитваше да изглежда енергичен, а само се свиваше от студ и се смущаваше, когато коларите се присмиваха на мързела му, на безсилието и окъсаното му благородническо палто. След пренасянето Скворцов го повика в кабинета си.
— Е, виждам, че думите ми са ви подействали — каза той и му подаде рубла. — Ето ви за труда. Виждам, че сте трезв и не бягате от работа. Как се казвате?
— Лушков.
— Аз, Лушков, мога сега да ви предложа друга работа, по-чиста. Можете ли да пишете?
— Мога, господине.
— В такъв случай с това писмо утре ще отидете при мой колега и той ще ви даде нещо за преписване. Работете, не пиянствайте, не забравяйте какво ви говорих. Сбогом!
Скворцов, доволен, че беше вкарал един човек в правия път, потупа ласкаво Лушков по рамото и дори му подаде ръка на сбогуване. Лушков взе писмото, отиде си и повече не се весна на двора за работа.
Минаха две години. Веднъж пред касата в театъра, като си плащаше билета, Скворцов видя до себе си дребен човечец с яка от агнешка кожа и износена шапка от морска котка. Човечецът поиска плахо от касиера билет за галерията и заплати с медни монети.
— Лушков, вие ли сте? — попита Скворцов, познал в дребния човек тоя, който някога му цепеше дърва. — Е, как сте? Какво правите? Добре ли я карате?
— Криво-ляво… Работя сега при нотариуса, получавам трийсет и пет рубли, господине.
— Е, слава Богу. Много хубаво! Радвам се за вас. Много, много ми е драго, Лушков. Та аз донякъде съм ви кръстник! Нали аз ви тласнах към правия път. Помните ли как ви хоках, а? Едва в земята не потънахте тогава. Е, благодаря ви, приятелю, че не сте забравили думите ми.
— И аз ви благодаря — каза Лушков. — Ако не бях дошъл при вас тогава, сигурно досега щях да се представям за учител или студент. Да, при вас намерих спасението си, измъкнах се от тинята.
— Много, много ми е драго.
— Благодаря ви за добрите думи и за стореното. Вие чудесно говорихте тогава. Благодарен съм и на вас, и на вашата готвачка, да дава Господ здраве на тая добра, благородна жена. Вие чудесно говорихте тогава, задължен съм ви, разбира се, до гроб, ала всъщност спаси ме вашата готвачка Олга.
— Как тъй?
— Ами тъй. Понякога дойда у вас да цепя дърва, а тя започне: „Ах, ти, пияницо! Грешнико, ти! Няма ли да псовисаш!“ А после седне срещу мен, натъжи се, гледа ме в лицето, па ме заоплаква: „Нещастнико, ти! Няма за теб радост на тоя свят, ама и на оня, пияницо, ще се печеш в пъклото! Несретнико, ти!“ И все такива едни, знаете. Как се е тровила с мен, колко сълзи е проляла, не мога да ви опиша. Но главното: цепеше дървата вместо мен. Та аз, господине, нито една цепеница не разцепих у вас, все тя! Защо тя ме спаси, защо аз се промених, като я гледах, и оставих пиенето, не мога да ви обясня. Зная само, че от думите и благородните й постъпки в душата ми настана промяна, тя ме оправи, никога няма да забравя това. Ала време е вече, звънецът бие.