Там, около тая барачка, ставаха интересни неща. Три пъти на ден, по график, Пеци ронеше трохи от стар, изсъхнал хляб на едно определено място. След интересно и мелодично подсвирване, сюрия от гълъби долиташе от някъде и започваше едно неистово и ожесточено кълване. И сит да беше човек, като ги погледне — огладняваше. Такива лакомници бяха тези гълъби, че от лакомия понякога се задавяха. Някой перушан внезапно спираше тъпкането, изпружваше шия и правеше мъчително преглъщащо движение. Пеци, седнал на бръснарския стол ги гледаше с умиление. Говореше им, наричаше ги по име, понякога ги и псуваше. Защо ли? Ами и на него не му харесваше лакомията им. Но иначе му бяха мили на сърцето. След като почина жена му, просто нямаше на кого да се радва. Радваше се на гълъбите.
Понякога, хлебният пир не свършваше по нормалния начин. Дебнал дълго и търпеливо, Черният котарак се хвърляше отнякъде изневиделица като една бляскава и черна светкавица. Лакомите пилета не знаеха факта, че той, за разлика от Пешо, е един посредствен и лош ловец. Не знаеха и литваха уплашено към жълтия трафопост. Там, наредени като рядка сива броеница, полусити и полугладни те започваха да си чистят перушината, чакайки мига когато „черната опасност“ ще се отдалечи.
За Черния оставаха няколкото залчета твърд хляб. Той ги помирисваше, опиваше ги с кътните зъби и точно когато да ги глътне, метлата която Пеци премерено хвърляше, го шляпваше по гърба.
Продължителното болезнено мяукане биваше последвано от отбрана и цветиста псувня. Пеци не обичаше котки, още повече нахални котараци. За 35 години съпружески живот жена му не успя да се пребори с тая му омраза. Всяко доведено невръстно коте, с цел отглеждане, биваше изхвърляно с елегантен бръснарски жест през прозореца.
Няколко дни преди Коледа, баба Зоя получи парична добавка към пенсията. Големите пости за нея свършиха. Хвана пазарската чанта и ситнейки се запъти към Червеното. Така в квартала наричаха червено боядисаното хранително магазинче. То беше винаги пълно с купувачи и стока. На територията на Стария пазар имаше още едно такова магазинче, но там почти никой не се отбиваше. Продавачките бяха груби, стоката залежала, а цените чувствително по-високи. Тези три факта водеха определяха и слабата му посещаемост. Собственикът, някакъв селянин от балканското селце над града, не можеше, пък и не знаеше как да разработи бизнес обекта си.
Това забравено от пенсионерското съсловие магазинче се посещаваше обикновено от друг просяк. Един млад компютърен инженер, редовно пиян и друсан от наркотик, често се отбиваше за да си поиска 25 стотинки за кафе. Продавачките, дебели и груби селянки, го задяваха, подиграваха, но в края на крайщата великодушно му даваха желаната сума.
Днес непрокопсаникът, лавирайки между пустите сергии, съзря баба Зоя. Незнайно защо реши, че трябва да изпие още една водка. Бабката му се видя паралия и той я последва до апартамента и.
Ситнейки, бабата повдигна глава и се загледа през разкривените очила към прозореца на бай Райчо. Стори и се, че вътре се мярна сянка на младеж. Да, наистина! Вътре имаше някой! Младо момче, облечено с дънково яке се разхождаше из стаята на стареца. То спираше, заглеждаше се през прозореца и продължаваше да обикаля.
„Ето го! Ето го нехранимайкото дето го краде!“ — Бабата възмутено мърмореше, но като видя, че нищо не може да стори заситни към дома.
Старецът вече я чакаше пред вратата. Както винаги в ръката си държеше чинийка. Беше много отслабнал. Бузите му бяха хлътнали дълбоко. Сините, помътнели очи гледаха втренчено и отчаяно. Панталоните висяха на него като на дървена окачалка. Заваляше се.
Пророни едва — едва, „Може ли да ми сипете малко супичка?“
На бабата и се сви сърцето. Тя хлъцна, хвана го за рамото и му заговори жаловито: „Чакай душице, почакай малко. Хей сега, идвам!“
Влезе вътре, отряза едно парче наденица. Сложи го в голям къс хляб. Сипна в едно малко старо лимонадено шише купешко вино. Не пропусна да го долее с вода. Взе от чантата една ябълка и се запъти към входната врата.
„Ето душице! Вземи! Утре е Коледа. Да хапнеш и ти като хората. Пийни и помени Господа. Той е нашият Спасител!“