Той пристъпи навън, обут в магнитни сандали.
Секундите течаха мъчително, докато Бренън и Аутсайдерът се изучаваха един друг. „Видът му е достатъчно човешки — помисли си Бренън. — Двукрак е. Има глава на раменете си. Но ако е човек и ако е бил в космоса достатъчно дълго, за да построи звезден кораб, не може да е толкова глупав, колкото корабът казва, че е.
Трябва да разбера какво носи. Може би е прав. Може би товарът струва повече от живота му.“
Аутсайдерът скочи.
Започна да пада към него като пикиращ сокол. Бренън стоеше неподвижно, но се възхищаваше от умението на извънземния. Той не използваше реактивния си пистолет. Скокът му бе съвършен. Щеше да се приземи точно до Бренън.
Аутсайдерът достигна до корпуса върху пружиниращите си крака и погълна инерцията си като истински поясар. Беше по-дребен от Бренън: не повече от метър и половина. Бренън виждаше смътно през маската на лицето му. Той се отдръпна рязко с една стъпка назад. Извънземният беше отвратително грозен. Проклет да бе шовинизмът му: лицето на Аутсайдера би спряло и компютър.
Тази стъпка назад не го спаси.
Аутсайдерът бе прекалено близо. Той протегна ръка, прегърна Бренън през кръста с ръкавицата си под налягане и подскочи.
Бренън ахна и направи опит да се отскубне. Твърде късно. В ръкавицата му, прегръдката на Аутсайдера беше като еластична стомана. Носеха се през космоса към животоподдържащата кабина във формата на очна ябълка и Бренън не можеше да направи нищо.
— Ник — чу се по интеркома.
— Да — отвърна Ник. Беше го оставил отворен.
— Досието, което ти трябва, има надпис „Джак Бренън“.
— Откъде знаеш?
— Обадихме се на жена му. Има само една съпруга, Шарлот Уигс, и две деца. Убедихме я, че е спешно. Най-накрая никаза, че е търсил троянските пунктове на Уран.
— Уран… звучи логично. Кътър, направи ми една услуга.
— Разбира се. Официално ли?
— Да. Погрижи се „Колибри“ да бъде зареден с гориво и провизии, и да го държат така до по-нататъшни разпореждания. Да му сложат допълнителни усилватели. После осигури лазерен комуникатор, насочен към щаба на въоръжените сили в Ню Йорк и го дръж в готовност. Ще ти трябват три, разбира се. — За запас, тъй като Земята се въртеше.
— Добре. Без да пращам никакви съобщения?
— Не, само дръж лазера в готовност в случай, че ни потрябва.
Положението беше дяволски объркано. Ако му потрябваше помощ от Земята, щеше да му трябва бързо и много. Най-сигурният начин да убеди земяните щеше да е да отиде лично. Нито един Първи говорител не бе стъпвал никога на Земята… и той не очакваше да го направи сега. Но „Перверзността на Вселената клони към максимум“.
Ник започна да прехвърля досието на Бренън. Много лошо беше, че човекът имаше деца.
Първите ясни спомени на Фсстпок датираха от деня, когато осъзна факта, че е протектор. Не можеше да си припомни нещо от по-рано дори и смътно: болка, сражение, откриване на нова храна, сексуални и любовни изживявания, омраза и катерене по дървета в долината на Питчок. Половин дузина пъти беше наблюдавал любопитно как различни женски гледачки носят деца, които можеше да помирише, че са негови. Но тогава умът му бе замъглен.
Като протектор, той мислеше бързо и ясно. Отначало му беше неприятно. Трябваше да свикне. Имаше кой да му помогне — учители и други подобни.
Водеше се война и тя го бе изменила. Тъй като му се бе наложило да си изгради навика да задава въпроси, бяха изминали години, преди да разбере историята й:
Триста години по-рано неколкостотин знатни пакски фамилии се съюзили, за да оплодородят отново една обширна пустинна област от света на Пак. Ерозията и прекаленото използване на пасбищата я били превърнали в пустиня, а не войната, макар че навсякъде из нея имало слабо радиоактивни петна. В света на Пак нито едно място не беше напълно свободно от война.
Ужасно трудната задача на повторното залесяване била завършена преди едно поколение. Съюзът незабавно и предсказуемо се разпаднал на няколко по-малки съюза, всеки от които решен да запази земята за собствените си наследници. Досега повечето от предишните съюзи бяха изчезнали. Известен брой семейства бяха изцяло унищожени, а оцелелите групи минаваха непрекъснато на различни страни в зависимост от целесъобразността по отношение на съхраняването на рода им. Понастоящем родът на Фсстпок беше с Южния бряг.
Фсстпок се наслаждаваше на войната. Не заради самите сражения. Като гледач той бе участвал в битки, но войната беше по-малко въпрос на водене на сражения, отколкото на надхитряване на противника. В началото била война със запалителни бомби. Много от семействата загинали по време на тази фаза, а част от преобразената пустиня се превърнала отново в такава. Сетне Южният бряг открил амортисьорни полета, чрез които да попречи на верижната реакция при разцепването на атомите. Другите бързо го последвали. Оттогава войната започнала да се води с артилерия, отровен газ, бактерии, психология, кавалерия и дори с наемни убийци. Това беше война на разуми. Може ли Южният бряг да противодейства на пропагандата, предназначена да всее раздор в региона на Залива на метеора? Ако Съюзът на Великденското море има противоотрова за речната отрова „Йота“, по-лесно ли е да я откраднем от него или да създадем своя собствена? Ако Кръглите планини успеят да открият ваксина за бактериалния вид „Зета-три“, каква е вероятността да насочат мутиралия вид срещу нас? Трябва ли да останем с Южния бряг или ще е по-добре да се присъединим към Великденското море? Беше забавно.