И тъй, Аутсайдерът. Не само, че очевидно беше от друга планета. И делфинът бе такъв, но не беше ужасен. А Аутсайдерът беше ужасен. Приличаше на кръстоска между човек и… нещо друго. Винаги е така с човешките чудовища. Като Минотавъра. Някога сирените са били смятани за ужасни: над кръста прекрасна, съблазнителна жена, а надолу — люспесто чудовище. Примерът също беше подходящ, защото Аутсайдерът очевидно бе безполов. Между краката му нямаше нищо друго, освен гънки приличаща на броня кожа.
Вдлъбнатите очи, толкова човешки, колкото тези на октопод, бяха вперени дълбоко в очите на Бренън.
Внезапно, преди Бренън да е в състояние да направи опит за съпротива, Аутсайдерът хвана от двете страни гумирания му костюм и го дръпна. Костюмът издържа, разтегна се, а после се разцепи от чатала до брадичката. Въздухът излезе. Бренън усети как ушите му се взривяват.
Нямаше смисъл да сдържа дъха си. Неколкостотин метра вакуум го отделяха от въздуха в собствения му кораб. Бренън подсмръкна предпазливо.
Въздухът беше рядък и имаше странен мирис.
— Ах ти, кучи сине — рече Бренън. — Можеше да умра.
Аутсайдерът не отговори. Той съблече костюма му, сякаш белеше портокал, без излишна грубост, но и без особено внимание. Бренън се съпротивляваше. Едната му китка все още беше хваната от извънземния, но мъжът заби свободния си юмрук в лицето му, без да успее да направи нещо повече от това да го накара да мигне. Кожата му беше като броня. Той завърши със събличането и се надигна да разгледа Бренън. Бренън го ритна там, където трябваше да са слабините му. Извънземният забеляза и погледна надолу, наблюдаваше, докато Бренън го ритна още два пъти, а после се върна към прегледа си.
Огледа го от глава до пети и обратно с обидна фамилиарност. В тези региони на Пояса, където въздухът и температурата се контролираха, поясарите упражняваха нудизъм през целия си живот. Никога по-рано Бренън не се беше чувствал разсъблечен. Не гол — разсъблечен. Беззащитен. Чуждите пръсти се протегнаха да проучат главата му покрай страните на поясарската му ивица коса и разтриха кокалчетата на ръцете му, проверявайки ставите под кожата. Отначало Бренън продължи да се бори. Не можа дори да отвлече вниманието на съществото. После зачака, клюмнал от срам, без да се съпротивлява на прегледа.
Изведнъж всичко свърши. Възлестият извънземен пресече със скок помещението, порови малко в един сандък до стената и се върна със сгънат правоъгълник от прозрачна пластмаса. Бренън си помисли за бягство, но костюмът му беше съдран. Извънземният разгъна нещото и прокара пръсти по единия ръб. Торбата се отвори, сякаш беше използвал цип.
Съществото подскочи към Бренън и Бренън отскочи назад. Това му донесе няколко секунди относителна свобода. После възлестите стоманени пръсти се сключиха около него и го натикаха в чувала.
Бренън откри, че не е в състояние да го отвори отвътре.
— Ще се задуша! — извика той. Извънземният не отговори. Така или иначе не би могъл да го разбере. Той обличаше отново костюма си.
„О, не.“ Бренън се опитваше да скъса чувала.
Извънземният го хвана под мишница и излезе през илюминатора. Бренън усети как въздухът в прозрачната пластмаса стана още по-рядък. Почувства ледени иглички в ушите си. Внезапно престана да се съпротивлява и зачака с фатализма на отчаянието, докато съществото се насочваше през вакуума покрай оформения като очна ябълка корпус към дебелия два сантиметра теглич, опънат към опашната част.
В Пояса има само няколко големи товарни кораба. Повечето миньори предпочитат да превозват своя собствена руда. Корабите, които превозват големи товари между астероидите, не са големи, а по-скоро са снабдени с ужасно много ремаркета. Екипажът навързва товарите по рейки и такелажи, в мрежи или на лекотоварни решетки. Напръскват ги с пластична пяна, за да запазят чупливите предмети, покриват ги с отразяващо фолио, за да отблъснат топлината от пламъка на двигателя и пътуват с ниска мощност.
„Синият вол“ беше особен случай. Той превозваше течности и фини прахове — рафиниран живак и рудна вода, зърно, семена, непречистен, стопен калай от езерата на Меркурий, смесени и опасни химикали от атмосферата на Юпитер. Не винаги се намираха такива товари. Затова „Синият вол“ беше огромен резервоар с малка животоподдържаща система за трима души и дюза, която минаваше през дългата му ос. Но тъй като се налагаше понякога резервоарът му да се използва като товарно отделение за обемисти предмети, той бе съоръжен със средства за акостиране и с голям капак.