Ейнар Нилсън стоеше на ръба на товарното отделение и гледаше вътре. Беше висок над два метра и бе прекалено тежък за поясар, а и изобщо си беше дебел, защото тлъстината се бе натрупала в шкембето и в огромната, закръглена извивка на втората му брадичка. Цялата му фигура беше закръглена — по тялото му нямаше остри изпъкналости. Бе изминало много време, откакто бе управлявал едноместен кораб. Не харесваше силната гравитация.
Изображението на костюма му представляваше викингски кораб с озъбен дракон на носа, който плаваше полупотопен в ясномлечните водовъртежи на спирална галактика.
Собственият малък, древен миньорски кораб на Нил-сън се бе превърнал в спасителна лодка на „Вола“. Издължената му, пламтяща в края дюза минаваше почти през цялата дължина на корпуса. Имаше компютър „Адзхубай 4-4“, почти съвсем нов, а също и машини, предназначени да служат като сетива и високоговорители на компютъра, радар, радио, сонари, монохромни светлини и хай-фи уредба. Всички устройства бяха вързани поотделно по пет, шест пъти за куки върху вътрешната стена.
Нилсън кимна удовлетворен и посивяващата му, руса поясарска ивица коса обърса горната част на шлема му.
— Давай, Нейт.
Нейтън Ла Пан започна да впръсква течност в резервоара. След трийсет секунди той беше пълен с пяна, която вече се втвърдяваше.
— Затваряй го.
Навярно пяната изхрущя, когато огромният капак се затвори. Звукът беше непоносим. Порт „Патрокъл“ беше във вакуум, отворен под черното небе.
— С колко време разполагаме, Нейт?
— С още двайсет минути, за да хванем оптимален курс — отвърна му младежкият глас.
— Добре, качвай се на борда. Ти също, Тина.
— Готово — отвърна гласът. Нейтън беше млад, но вече се бе научил да не хаби думите си напразно. Ейнар го беше взел по молба на баща му, негов стар приятел.
Компютърната програмистка пък беше нещо съвсем различно. Ейнар наблюдаваше стройната й фигура, наведена към херметичната камера на „Вола“. Нелош скок. Навярно малко прекалено мускулеста?
Тина Джордан беше емигрантка от Земята. Бе трийсет и четиригодишна, достатъчно възрастна, за да знае какво върши. И обичаше корабите. Навярно имаше достатъчно разум, за да не пречи. Но никога не бе летяла с едноместен кораб. Ейнар обикновено не се доверяваше на хора, които нямаха достатъчно доверие в себе си, за да летят сами. Е, нямаше какво да се прави — никой друг в базата „Патрокъл“ не можеше да работи с „Адзхубай 4-4“.
„Волът“ щеше да извърши страничен полет, за да влезе в пътя на кораба на извънземния, а после щеше да извие към слънцето. Ейнар се вгледа в обсипаната с диамантени звезди тъмнина, в посока, почти противоположна на слънцето. Редките, неясни точици на троянските пунктове не пречеха на погледа му. Не очакваше да види Аутсайдера, а и не го видя. Но той бе там, на път да се срещне с орбитата на „Вола“.
Три точки в една линия, четвъртата висеше наблизо. Ник погледна екрана и притвори очи почти докрай, така че през клепачите си видя тънките като паяжини линии. Каквото и да се беше случило, то се бе случило току-що.
Други проблеми изискваха вниманието на Първия говорител. Пазарлъците със Земята за инвестирането в роботи-тарани и за разпределението на товарите им между четирите междузвездни колонии. Търговските въпроси, свързани с калая от Меркурий. Проблемът за екстрадицията. Губеше прекалено много време с това… но нещо непрекъснато му подсказваше, че то може би е най-важното събитие в човешката история.
От слушалката рязко се чу гласът на Кътър:
— Ник? „Синият вол“ иска да тръгва.
— Отлично — отвърна Ник.
— Добре. Но забелязвам, че не са въоръжени.
— Имат си двигател, нали? Иогромниреактивни усилватели, за да го насочват. Ако им потрябва нещо повече от това, значи войната ни е в кърпа вързана — отсече Ник.
И се зачуди. Беше ли прав? Дори водородната бомба нямаше да е толкова ефикасна като оръжие, колкото насочените газове от двигателя. А и тя беше очевидно оръжие, обида към миролюбивия Аутсайдер. Но все пак…
Ник се върна към досието на Бренън. Беше тънко.
Поясарите не биха приели правителство, което да упражнява друг, освен минимален контрол върху тях.
Джон Фицджералд Бренън беше типичен среден поясар. Четирийсет и петгодишен. Две дъщери — Естел и Дженифър — от една и съща жена, Шарлот Лейт Уигс, професионална монтьорка на фермерска техника в Затвора. Бренън беше положил началото на чудесен пенсионен фонд, макар че го бе изразходвал на два пъти за попечителска застраховка на децата си. На два пъти беше губил товари радиоактивна руда от златнокожите. Един път щеше да е типично. Поясарите се подиграваха на глупавите контрабандисти, но човек, който никога не е бил залавян, можеше да бъде заподозрян, че никога не се е и опитвал. Че няма кураж.