В сравнение с пулта за управление на двигателя с гориво, пултът за управление около него беше ужасно сложен. Фсстпок пристъпи към работа. Свързващият кабел в малкия край на яйцето се отдели с пламък. Стените около него станаха прозрачни… и леко шуплести. След един век щяха да пропуснат опасно количество въздух. Човешките очи на Фсстпок се изцъклиха. Следващите стъпки изискваха огромна концентрация. Не беше посмял да завърже туземеца или да го ограничи по някакъв друг начин. За да не го смаже, трябваше да поддържа точно равновесие между вътрешната и външната гравитация. Корпусът, който носеше поляризиращо-то поле, можеше да се разтопи при това ускорение.
Останалата част от кораба му отплава в задния екран на Фсстпок. Той завъртя две ръчки и тя изчезна.
А сега накъде?
Щяха да са му нужни седмици, за да се скрие. Не можеше да се надява да се скрие на „Цел № 1-3“, като се имаше предвид техниката им.
Но пък космосът беше прекалено открит, за да се скрие в него.
Можеше да се приземи само веднъж. Когато го направеше, щеше да му се наложи да остане, освен ако не успееше да направи някакво сигнално устройство.
Фсстпок започна да претърсва небето за планети. Очите му бяха силни, а планетите — големи, замъглени и лесни за забелязване. Гигантът с газови пръстени би бил подходящ — лесно можеше да се скрие сред пръстените — но беше зад него. Друг газов гигант пред него, с луни — прекалено далеч. Щяха да му трябват дни, за да стигне дотам. Туземците сигурно вече го преследваха. Без телескоп не би могъл да ги види, а после щеше да е твърде късно.
Тази. Беше я проучил, когато разполагаше с телескоп. Малка, със слаба гравитация и следи от атмосфера. Цялата обкръжена с астероиди и прекалено много атмосфера за вакуумна спойка. При късмет това би трябвало да означава дълбоки прашни басейни.
Трябваше да я проучи по-рано. Можеше да има минна промишленост или даже колонии. Вече бе твърде късно. Нямаше избор. А и от доста време насам не бе имал такъв. Тази планета беше целта му. Когато дойдеше време да я напусне, той се надяваше, че туземецът ще може да сигнализира на своите. Планетата не му харесваше особено много.
II.
Роботът беше четирикрак изправен цилиндър, който плуваше невъзмутимо в единия ъгъл на читалнята на „Клуба на Стрълдбръг4“. Неговият кафяв цвят се сливаше със стените и го нравеше почти невидим. Външно роботът беше неподвижен. Перките в пламтящата му основа тихо бръмчаха и го поддържаха на пет сантиметра над пода, а във вътрешността на безличния купол, който представляваше главата му, се въртяха неспирно скенери, които наблюдаваха всеки ъгъл на помещението.
Без да откъсва очи от екрана за четене, Лукас Гарнър протегна ръка към чашата си. Той я напипа внимателно с върха на пръстите си, взе я и се опита да пийне. Беше празна. Вдигна я високо, извърна се и все още без да поглежда, каза:
— Ирландско кафе.
Роботът застана до него, но не направи опит да вземе двойностенната чаша. Вместо това меко иззвъня. Гарнър най-сетне вдигна очи и се намръщи. През гърдите на робота премина светещ надпис: „Ужасно съжалявам, г-н Гарнър. Превишихте максималното си дневно съдържание на алкохол“.
— Остави тогава — рече Люк. — Хайде, махай се.
Роботът се понесе към ъгъла си. Люк въздъхна — отчасти беше по негова вина — и се върна към четенето. Записът бе ново медицинско издание: „Процесът на стареене при човека“.
Миналата година беше гласувал заедно с останалите да позволят на Клуба да съоръжи с медицинска прог-рама обслужващите роботи. И не съжаляваше. Според клубното правило, нито един Стрълдбръг не беше на по-малко от сто петдесет и четири години и възрастовата граница се вдигаше с по една на всеки две изминали години. Трябваше им най-добрата и най-сигурната медицинска закрила.
Люк беше типичен пример. С не особено голям ентусиазъм наближаваше сто осемдесет и петия си рожден ден. От двайсет години постоянно използваше инвалидна количка. Беше парализиран — не поради нещастен случай с гръбначния му стълб, а тъй като гръбначните му нерви умираха от старост. Централната нервна тъкан никога не се възстановява. Дисбалансът между тънките му, неизползвани крака и масивните му рамене, ръце и широки длани го караше да прилича малко на маймуна. Люк го съзнаваше и това му доставяше огромно удоволствие.
4
Един от осъдените на безсмъртие изкуфели старци в „Пътуванията на Гъливер“ от Дж. Суифт. — Б. пр.