Выбрать главу

Времето му изтичаше. След трийсет и две години Ттъс щеше да достигне възрастта на промяна. Тя щеше да стане разумно същество, тежко въоръжено, с кожа, която може да огъне меден нож и със силата да вдигне десет пъти собственото си тегло. Щеше да бъде идеално подготвена за сражения, но нямаше да има за какво да се сражава.

Щеше да спре да се храни. Щеше да умре и Фсстпок щеше да спре да се храни. Продължителността на живот на Ттъс беше и негова собствена.

Но понякога протекторът може да приеме целия вид Пак като свои наследници. Поне щеше да има възможността да си намери цел в живота. За бездетния протектор винаги имаше примирие, защото нямаше причина да се бие. А имаше къде да отиде.

Библиотеката беше стара, колкото обкръжаващата я радиоактивна пустиня. Пустинята никога нямаше да бъде рекултивирана. На всеки хиляда години я засяваха с радиоактивен кобалт, за да не я пожелае нито един протектор. Протекторите можеха да минават през нея, защото нямаха гонадни гени, които да бъдат смазани от субатомните частици. Гледачите не можеха.

Колко стара беше Библиотеката? Фсстпок никога не бе знаел и никога не се беше чудил. Но отделът за космически пътешествия беше на три милиона години.

Той пристигна в Библиотеката с няколко — не приятели, но другари по нещастие — бездетни бивши членове на питчокските семейства. Тя беше огромна и приличаше на лабиринт. Събираше поне три милиона години пакско познание и беше разделена на отдели според предмета. Естествено, една и съща книга често се появяваше в няколко отдела. Другарите се разделиха на входа и Фсстпок повече не видя никой от тях за трийсет и две години.

Той прекара това време в едно просторно помещение, лабиринт от книжни лавици от пода до тавана. В различни ъгли имаше сандъци с корени от дърво на живота, които служителите пълнеха непрекъснато. От време на време носеха и друга храна: месо, зеленчуци, плодове и изобщо каквото се намереше за бездетните протектори, предпочели да служат на Библиотеката, вместо да умрат. Коренът от дърво на живота беше най-добрата храна за протектора, но той можеше да яде почти всичко.

А там имаше книги.

Бяха почти неунищожими. Биха се появявали като летящи метеори от сърцето на водородна експлозия. Всички бяха по-малко или повече написани на съвременния език и непрекъснато се преписваха от библиотекари, когато езикът се променяше. Всички книги в това помещение бяха свързани с космоса и с космическото пътуване.

Имаше философски трактати за космическото пътуване. Изглежда всички те правеха едно фундаментално предположение: някой ден пакската раса трябва да открие нов дом и следователно всеки принос към техниката на космическия полет допринася за безсмъртието на вида. Фсстпок би могъл да го оспори, защото знаеше, че протектор, който не вярва на това, никога не би написал книга по въпроса. Имаше десетки хиляди документи от междузвездни и междупланетни полети, които започваха с фантастичното пътешествие, което някаква група извършила в издълбана астероидна скала по галактическите ръкави преди почти три милиона години, в търсене на жълти джуджета. Имаше технически текстове за всичко, което евентуално бе свързано с космоса: космически кораби, астронавигация, екология, миниатюризация, ядрена и субядрена физика, пластмаса, гравитация и как да се използва, астрономия, астро-физика, документи за добив на полезни изкопаеми в светове в тази и съседните системи, диаграми за хипотетичен бусардов реактивен таран (в един незавършен труд на протектор, загубил апетита си по средата), диаграми за йонен двигател, плазмена теория, светлинна скорост…

Той започна отляво и продължи нататък.

Беше избрал отдела за космическо пътуване повече или по-малко случайно — сторил му се бе не така оживен като другите. Романтиката на космоса не му беше по душа, но продължи с него, вместо да започва някъде отначало. Можеше да му потрябва всяка минута от трийсет и четирите му години милост, независимо къде избереше да работи. След двайсет и осем години прочете всички книги от отдела за астронавтика и все още не беше открил нищо, което ужасно да се нуждаеше от действие.

Да се заеме с миграционна програма? Просто не бе-ше толкова спешно. Пакското слънце имаше поне стотици милиони години живот… навярно повече от вида Пак, като се имаше предвид постоянното положение на война. А и вероятността от бедствие щеше да е голяма. Жълтите слънца бяха рядкост в галактическото ядро. Щеше да им се наложи да пътуват надалеч… с екипаж от протектори, постоянно сражаващи се за управлението на кораба. Ако ставаше въпрос, ядрата на галактиките понякога можеха да експлодират във верижната реакция на свръхнови. Една миграционна програма наистина би трябвало да предвижда пътуване по ръкавите.