— Не се съмнявам в професионалното ти мнение — каза Бренън. — Но кой симптом те кара да мислиш така?
— Тази пушка. Защо стреля по пакския кораб?
— Исках да го унищожа.
— Но ти не би могъл да го уцелиш. Беше насочил оръжието право към него. Видях те. Гравитацията на звездата щеше да отклони траекторията на куршумите.
— Помисли. Ако наистина не съм с всичкия си, ти би трябвало да поемеш командването.
— Не е задължително. Понякога лудият е по-полезен от глупавия. Това, от което всъщност се страхувам, е, че тази стрелба срещу пакския кораб може да има смисъл. Всичко друго, което правиш, има смисъл, рано или късно. Ако тя има смисъл, напускам.
Бренън следеше товарния кораб с бинокъл.
— Не прави това — каза той. — Разглеждай го като загадка. Щом не съм луд, защо съм стрелял по пакския кораб?
— По дяволите. Дуловата скорост изобщо не е достатъчна… Колко време имам?
— Два часа и петдесет минути.
— О-о-о.
Дотогава отново бяха на борда на изолираната жи-вотоподдържаща система на „Протектор“, наблюдаваха екрана и — в случая на Бренън — настройваха апаратурата. Вторият пакски екипаж падаше към миниатюрното слънце на четири части: двигателно отделение като двуостра брадва, после животоподдържаща кабина като кутийка за хапчета, след това празно пространство от неколкостотин километра, после много по-голямо двигателно отделение и накрая още една кутийка. Първата кутийка за хапчета точно минаваше перихелия, когато неутронната звезда избухна.
Миг преди това увеличението я беше показало като мътночервена топка. Сега на повърхността й се виждаше една малка синьо-бяла звезда. Бялата точка се увеличи и се замъгли. Тя нарастваше върху повърхността без да вдига каквито и да било облаци. Датчиците и стрелките на Бренън започнаха да тракат и трептят.
— Това трябва да го унищожи — със задоволство каза Бренън. — Във всеки случай онези пакски пилоти навярно не са много добре. Трябва да са получили известно количество радиация от трийсет и една хиляди светлинни години, като пътуват зад бусардов реактивен та-ран.
— Предполагам, че това беше куршум?
— Да. Стоманен куршум. А се движехме в посока, обратна на въртенето на звездата. Забавих скоростта му достатъчно, за да може магнитното поле да го забави още повече и да продължава да се забавя, докато не удари повърхността на звездата. Имаше някои несигурни моменти. Не бях уверен кога точно ще попадне там.
— Много ловко, капитане.
— Задният кораб навярно също го е пресметнал, но не е можел да направи нищо. — Сега пламъкът беше лимоненожълт от едната страна на звездата на Фсстпок. Внезапно друга бяла точка проблесна по края.
— Даже ако са го разбрали предварително, не са можели да бъдат сигурни, че имам оръжието. А освен това имаше само един прозорец, през който да ме последват. Или щях да им пусна нещо, или не. Да видим какво прави последната двойка.
— Хайде да сглобим отново „Протектор“. Струва ми се, че това отпред трябва да е двигателната част.
— Точно така.
Работиха часове. „Протектор“ се бе разпръснал доста из космоса. Рой работеше с рамене, прегърбени срещу мъртвозелената светлина, но тя не се появи. Втората двойка пакски разузнавачи беше мъртва.
По средата на работата спряха, за да наблюдават събития, които се бяха случили преди час: третата двойка пакски разузнавачи съедини отново корабите си с отчаяна припряност, после използва скъпоценно резервно гориво, за да ускори в посока, обратна на звездата.
— Така си и мислех — изсумтя Бренън. — Не знаят каква е променливата скорост на оръжието, с което разполагам, а не могат да си позволят да загинат сега. Те са последните. И това ги праща по курс, който ще ги отведе адски далеч от нас. Ще ги изпреварим към Дом поне с половин година.
Рой Трусдейл беше трийсет и деветгодишен, когато заедно с Бренън заобиколиха звездата на Фсстпок. Беше на четирийсет и три, когато намалиха под таранова скорост извън системата Епсилон Инди.
През онези четири години имаше моменти, когато Рой си мислеше, че ще полудее.
Липсваха му жените. Вече не му липсваше точно Алис Джордан — липсваха му жените, различните завоевания, които бе обичал, стотиците, които беше познавал бегло и милиардите, които не бе имал. Липсваха му майка му, сестра му, лелите му и всичките му предшественички чак до Благородната Стел.
Липсваха му жени, мъже, деца и старци — хора, с които да се кара, да разговаря, да обича и да мрази. Прекара една цяла нощ, като плачеше за всичките хора на Земята и внимаваше Бренън да не го чуе — плачеше не за това, което щеше да им стори пакската флота, а просто защото не бяха тук или защото той не бе там.