Беше ми казал повечето неща. Това, което всъщност целял там, отвъд ръба на нашата слънчева система, без припасите си от дърво на живота, останали на Марс, бил вариант на вируса на дърво на живота, който да можел да вирее в ябълка, нар или нещо друго. Това, което получил, бил вариант, способен да вирее в сладък картоф, отгледан в талиев окис. Но някъде там той открил или създал и вирус, който можел да вирее в човешко същество.
Именно това планираше да посее на Дом.
Подъл номер по отношение на една беззащитна колония. Такъв вирус навярно не би се ограничил само до подходящата възрастова граница. Той би убил всеки, които не е между — ако се приемат широки граници — четирийсет и шейсет. Дом би завършил като свят на бездетни протектори и Бренън би имал своята армия.
Аз станах и стреснах сестрата. Тя беше от другата страна на гъвкавата, пластмасова стена. Бяхме заключени с инфекцията си. Имаше две редици легла и на всяко от тях — полупроменен протектор, прояваващ признаци на глад. Навярно всички протопротектори на Дом бяха точно в тази голяма стая. Всичките двайсет и шестима.
А сега какво?
Обмислих въпроса, докато сестрата викаше лекар и лекарят навличаше костюм под налягане. Много време. Мислите ми се движеха толкова бързо! Повечето проблеми не оставаха такива достатъчно дълго, за да представляват интерес. Проверих логическата верига на Бренън, после започнах отново. За момента трябва да вярвам на това, което каза Бренън за самите Паки. В неговата картина нямаше противоречия — бе излъгал блестящо, ако изобщо бе излъгал, а аз не бих могъл да открия мотив за това. Имах възможност да наблюдавам лично пакските кораби… през уредите на Бренън. Е, бих могъл да ги проверя и като сам построя генератор на индуцирана гравитация.
Руса млада жена мина през заместителя на херметична камера. Аз я уплаших с това, че бях едновременно грозен и подвижен. Жената любезно се помъчи да го скрие.
— Нуждаем се от храна — казах й аз. — Всички ние. Щях вече да съм умрял, ако не носех на себе си много излишно мускулно тегло, когато се заразих. — Тя кимна и поговори със сестрата с малък микрофон.
Тя ме прегледа. Аз й казах точно толкова, колкото да я разтревожа ужасно. Трябваше да съм умрял или осакатял от артрит, според законите на медицината. Направих й няколко упражнения, за да й докажа, че съм здрав, но само толкова, за да не разбере колко съм здрав.
— Тази болест не осакатява — казах й аз. — Ще можем да водим нормален начин на живот, щом инфекцията се развие докрай. Тя поразява само нашия външен вид. Забелязахте ли?
Жената се изчерви. Наблюдавах как спори сама със себе си дали да ми каже, че съм загубил всяка надежда за нормални сексуални връзки. Накрая реши, че все още не би могла да го стори.
— Ще трябва да направите някои приспособления — деликатно каза тя.
— Предполагам.
— Тази болест от Земята ли е?
— Не, от Пояса, за щастие. Така може да се контролира много по-лесно. Всъщност, мислехме, че е изчезнала. Ако знаех, че има дори и най-малка вероятност…
— Надявам се, че можете да ми кажете нещо за лечението. Не бяхме в състояние да лекуваме когото и да било от вас — обясни тя. — Всичко, което опитахме, влоши нещата още повече. Дори антибиотиците! Загубихме двама от вас. Състоянието на другите не изглежда да се влошава, затова просто ви оставихме без лекарства.
— Добре, че сте спрели, преди да стигнете до мен.
Думите ми й се сториха груби. Само да знаеше! Аз бях единственият човек на Дом, който бе чувал за света Пак.
Прекарах следващите няколко дни, като хранех насила другите пациенти. Не биха се хранили сами — нормалната храна няма вкуса на дърво на живота. Всички те бяха полумъртви. Бренън бе знаел какво прави, когато ме беше оставил да натрупам цялото това излишно мускулно тегло.
Междувременно научих каквото можах за промишлеността на Дом. Използвах записите от болничната библиотека. Планирах възможните защитни стратегии срещу пакско нападение, като използвах два милиона вероятни гледачи — щеше да ни се наложи да установим диктатура, просто нямаше време за нищо друго и по този начин щяхме да загубим част от населението — и точно двайсет и шестима протектори. Обмислих алтернативни защитни планове с двайсет и четирима и двайсет и двама протектори, в случай, че не всички успеят да оцелеят след прехода. Но това бяха само мисловни проблеми. Двайсет и шестима изобщо не бяха достатъчни, не и според това, което бях научил за равнището на домската цивилизация.
Когато другите пациенти се събудеха, щях да им изложа проблема. Те знаеха повече за Дом. Можеха да намерят решения, различни от моите. Чаках. Имаше време. Пакските разузнавачи бяха на девет месеца разстояние.