Дончо Цончев
Протокол на едно дежурство
Разсеян, както почти никога, и устремен, както почти винаги, изкачвах се аз по безкрайното стълбище на бялата къщичка с номер пет, улица „Ангел Кънчев“ — тъй преминах, без да усетя, край вратата на собствената си службичка на списание „Съвременник“ (такова мило съседство със самата каса), после преминах и край етажа на ръководството (без да му кимна дори) — продължил съм очевидно нагоре (покрай пламтящата до обед, а следобед чуруликаща редакция), наемал съм между фондовете и канцелариите с бавна и голяма сила, докато се осъзнах в тясната прочута стаичка, която помня най-дълго и най-хубаво от всички.
Разсеян, както почти никога, и устремен, както почти винаги, изкачвах се аз по безкрайното стълбище на бялата къщичка с номер пет, улица „Ангел Кънчев“ — тъй преминах, без да усетя, край вратата на собствената си службичка на списание „Съвременник“ (такова мило съседство със самата каса), после преминах и край етажа на ръководството (без да му кимна дори) — продължил съм очевидно нагоре (покрай пламтящата до обед, а следобед чуруликаща редакция), наемал съм между фондовете и канцелариите с бавна и голяма сила, докато се осъзнах в тясната прочута стаичка, която помня най-дълго и най-хубаво от всички.
Нямаше никой. Яръмов (сега се сетих) го оставих още сутринта да лежи по корем върху едно черно полиетиленово платно — той правеше дупки по това платно, вероятно щеше да сади ягоди. Паунов пък го зърнах нервен пред кафенето между три или четири балерини с баварски акцент — под завистливия по детски поглед на Жеков, сам Жеков — хитро прикрит зад лулата си.
Стоях така единичен в стайчето. Видя ми се странно и невероятно, че поне Емилиян Станев не е тук. Или пък Васил Попов. Покашлях се, запалих цигара и отново се покашлях по-силно. Никой не ми се обади. Погледнах телефона и реших да звънна на Йордан Радичков или на Радослав Михайлов. Не исках това стайче да бъде празно, адски не исках това. Можех да позволя всякакви акробации по другите етажи надолу (та и нагоре, между самите международници), но тука — не.
Ръката ми беше върху слушалката, когато дръжката на вратата полека мръдна (ето такъв класически кадър може да се използва в „Студио X“), после самата врата се открехна и в пролуката се появи носът на Мария Луканова.
— Здравей — каза тя замислено.
— О, Миче — казах аз.
— Как си, добре ли си?
— Да, но… Всъщност да, разбира се!
— Ей, човек, помниш ли как ядохме баница, а? Каква баница ви бях направила. Пак беше Нова година.
— О, Миче…
Тя дръпна носа си от пролуката и докато попъшкам още малко, толкова сам, дръжката на вратата отново помръдна полека. Мичето Луканова ми донесе чашка кафе и тихо отново си излезе.
Изпуфтях. Погледнах папките, пълни с разкази и намерения, та си спомних как веднъж бях паднал в яма със силаж. Дъх на силаж, отбеляза професионалният, отдавна подсъзнателен навик в мене. Дъх на кафе — поправих го аз. Покашлях се много силно и заканително, поседнах, да сръбна от кафето, и тогава вратата се отвори рязко.
Влязоха група хора със своите шумни приказки и весело настроение и силно осезаем дъх на „Литературен фронт“.
— Ха! — казаха те. — Разгеле.
Мислех, че ще тупнат една бутилка на масата, и се съгласих.
— Разгеле, я!
Но тези странни типове вместо бутилка тупнаха пред мен една идея. На зор били. Не бил готов броят за Нова година. Никого нямало — виждал съм бил сам. И стига съм стоял (забравих колко десетилетия казаха) все от отсамната страна на бюрцето в стайчето. Я малко да мина от другата, просто ей тъй, за едно дежурство.
Мека Мара аз — не усетих кога се преместих.
Един ми отпи от кафето и каза блажено: „Мммм!“ Друг в това време ми бъркаше по джобовете за цигари.
— Е, и в какво ще ми се състои дежурството?
— Абе работата е съвсем проста. Трябва ни разказ от Ст.Ц. Даскалов и например рисунка от Йордан Радичков. Новогодишен брой е, нали разбираш.
— Разбирам, ама аз какво трябва да направя?
— Ти само трябва да осигуриш тези неща. Нищо повече.
Кимнах неопределено и със сетни усилия докопах чашката си с кафето. Беше останала три милиметра течност над кашицата. С другата си ръка свих две цигари от собствената си кутия и за кой ли път вече се изкашлях.
Докато палех първата от цигарите, групата хора излезе от стайчето — все едно, че въобще не е била тук.
Сте Цето го нямаше. Лекувал си бяло петно на нокътя на безименния пръст на левия крак в Сидней.
И Йордан Радичков го нямаше. Били с Дико Фучеджиев и Анастас Стоянов в землището между Мусачево и Равно поле — имало голям пасаж от блатни бекаси, та не се знаело кога ще се приберат по домовете си.