Кипна ми. Ама така ми кипна… Изревах:
— Миче!
(Професионалното ми, склеротично в своята си посока, подсъзнание отбеляза разликата между вик: „Миче“, и вик: „О, Миче!“ Този път не го поправих с нищо.) Тя влезе.
— Миче, направи ми едно кафе, моля ти се, и не пускай никого тука.
— Ясно — каза Мичето. — Остави на мене това.
Докато стане кафето, нахвърлях няколко рисунки в стил Йордан Радичков. После, докато вече пиех кафето спокойно (ако Мария Луканова ви пази, нито майка ви може да влезе при вас, нито децата ви, това също така десетилетия е доказвано), та после, в спокойствието, реших да скалъпя един разказ ала Ст.Ц. Даскалов, разбира се, с наложителен предговор от мен. Ето най-напред моя предговор:
Читателю, читателю, обични ми приятелю, надежда скъпа моя, ти, който си ме спасявал с въображението си толкова пъти, с възможността да си дописваш самичък, каквото обичаш, със снизхождението си, с любовта си, спаси ме и сега от мъката да пиша цял разказ от Ст.Ц. Даскалов, когато това не е нужно въобще, не ти ли стига схемата, която ще предложа, и езиковия материал, с който тя да се изпълни? Като се надявам, оставам с целувка, твой и тъй нататък — това също го знаеш до пълна досада.
Схема за разказ от Ст.Ц. Даскалов
Гълъб. (Може агне, яре, папагалче, канарче, хомяк.) Дете. Родители. Балкон. Животинката е внесена в дома за радост на детето. (Игра, клане, наблюдение, изтезание.) Великолепни дни вкъщи, нов, осмислен живот, красотата е в самите ни ръце. Но един ден, не щеш ли… (Животинката пада от балкона, лекомислено хвръква, умира в ръцете на любознателния наследник, опечена е за Великден.) И тогава… (Детето се тръшка обляно в сълзи, упреква, дращи по лицето неосъзнатия, груб родител, не иска изобщо да играе с ашика, който е останал от любимото агне.) Родителят тутакси разбира всичко. Милите деца, те ще ни спасят от нас самите. Финал — поука: Душата на човека (защо не и на животното) — над всичко!
Езиков материал за изпълнението:
Сеца. Бреца, Къца. Клекуца. Бърбуца. Бръсти. Гръсти. Щир. Тищи. Пищи. Бръв. Мръв. Щрапня. Лупна. Нема. Беха. Трица, Кица (за героиня). Мигар. Рокя. Бърде. Тестия. Джаде. Подница. Укьо. Манара. Фьорца. Юбеница. Оточка. Одоточка. Мале-мале. Точка!
А рисунката от Йордан Радичков всеки от читателите сам може да си направи, като просто затвори очи, плесне се по челото силно и все тъй със затворени очи нарисува онова, което е видял под клепачите си при удара. На получения резултат се поставят крачета и човка, без всякакви притеснения и съображения от елементарен зоологически и орнитологически характер.
Докато преглеждах тази рецепта и си представях гримасата на моя приятел Йордан Радичков, когато я прочете, групата с дъх на „Литературен фронт“ отново нахълта в стайчето.
— Какво става? — попитаха те бързо.
— Окей.
— Сериозно?!
Свих рамене с небрежна гордост.
— Не си знаеш силата.
— Знам.
— Какво знаеш?
— Знам, че не си знам силата.
И ми текна да добавя:
— Роман да искате от някого?
— Искаме! — извикаха те. — Всичко искаме ние! Само че от кого? Народът запразни и както виждаш вече няма никой.
— Ами тогава от мен — казах и грабнах на едного от ръката цигарата му. След това написах на един дъх:
Част първа.
Той: Ако ме слушаш, ще направя къща.
Част втора.
Тя: Ако не ме слушаш, ще съборя къщата.
Епилог от академик Георги Джагаров:
И заживяха така.
Литературните фронтоваци грабнаха листа и след миг чух техния тропот надолу по познатото стълбище.
Бесен от музите, които ме бяха нападнали (не е ли по-точно обхванали?) в тази малка и велика стаичка, грабнах друг лист и написах със замах, прима виста, де профундис:
Дончо Цончев
За много години на нас.
Стихотворение.
Ужасно доволен от себе си, оставих листа върху бюрцето, прибрах музейния (от муза, музи) молив във вътрешния си джоб, излязох от стайчето и целунах Мичето Луканова по бузата.
А после чух и собствения си уморен, самотен тропот надолу по разноетажното стълбище, което всъщност води нагоре.