— Гледай — каза той на Киро. — Колко хубаво стои този чадър над плешивата му глава.
— Абе аз гледам, ама май да отидем в колибата — рече Киро. — А? Ей тука аз имам лозенце и там има колиба. Ако пък спре, пак ще излезем да продължим. Той, генералът, я знае.
Киро изсвири и останалите видяха как двамата с режисьора отиват в колибата. Но те не дойдоха веднага. Затова по-късно, когато започнаха един по един да се отропват пред входа, всеки следващ бе по-мокър от предния.
И ето как половин или един час по-късно колибата в лозенцето на Киро събра всички.
Вътре имаше сухи дърва и Киро беше разпалил огнището. Дрехите му и дрехите на режисьора бяха прострени пред него и от тях се издигаше па̀ра. Всеки пристигнал събличаше своите дрехи и ползваше както за тях, така и за себе си предимството на по-мокър от предния.
Единствен Кольо Пенев, когато дойде и неговият ред да си съблече дрехите, та да изсъхнат на клечки пред огъня или окачени по издадените камъни от зида на огнището, единствен той от седмината се посуети в тясното място, свали само шубата, станала десет кила от дъжда, и остана така, загледан в убития заек до входа.
— Я направете на човека място до огъня — каза един от писателите.
— Ето аз вече съм сух и бездруго — каза режисьорът и стана. — И се натоплих чудесно.
Той беше сух наистина, но от дрехите му все още се издигаше па̀ра — затова остана гол, както си беше.
— Ела тука, тука ела — рече Киро на Кольо Пенев и също се отмести от огнището.
И другите се размърдаха — за Кольо Пенев остана цялото огнище открито.
— Ама чакайте бе — рече той. — Стойте си кой какво беше. Кольо Пенев го е валяло, валяло…
Той обясни, че му е горещо и той, както е мокър, е екстра, но те го избутаха сам пред огнището. От ризата почна да се издига па̀ра, също и от панталона — само минута по-късно човекът стана подобен на самодива, която в бял облак се появява от нищото или пък тъй си отива. Един от писателите го видя по този начин и каза:
— Ей, Кольо, ти като някоя самодива така, майка му стара. В бял облак се появяваш от нищото. Или пък ще изчезваш, а?
— Абе той си пада малко циркаджия — рече Киро.
— Че то нали тъй — въздъхна Кольо Пенев. — Нали тъй всичките идем от нищото. И там си отиваме де.
Той погледна голия човек, на когото говореше, и се усмихна засрамен.
— Айде де — рече Киро. — Сваляй това пране от себе си.
— Аз и така ще изсъхна — каза Кольо Пенев.
— Ами съхни, както искаш — рече Киро, седна върху коловете и сложи раницата пред себе си. — Аз викам сега да закусим.
И другите започнаха да вадят нещата за ядене, след малко в средата на колибата, на земята, върху вестници, пошчета и кърпи, се появи шарената ловджийска трапеза. Гостите носеха разни красиво опаковани деликатеси, някой пусна шише, да обикаля. Ракията бързо започна да издува говора на мъжете в колибата — както сутринта някой издуваше хълмовете отвътре.
— Това пък какво е? — попитаха, когато Киро измъкна изпод една плоча двулитров буркан с нещо. — Сирене или кисело мляко?
— Не е сирене — усмихна се генералът. — Те го квасят тук през април, а пък сега го ядат, през ноември.
— През май го квасим — рече Киро. — И не тук, а там. Ти нали знаеш.
— Да — каза генералът. — Квасят го горе, на най-високия връх на планината.
— Ами то как стои толкова време? — попита един от писателите.
— Че де да го знам — рече Киро. — Стои. Опитай го, да кажеш дали се е развалило.
Писателят опита киселото мляко с върха на лъжицата, после повтори, като я напълни колкото може, постоя така малко и се плесна по челото, без дума да каже. След него опита и режисьорът, повтори с лъжицата и почти извика: „Не може да бъде!“ Нататък опитваха всички, а Киро се смееше като дете.
Шишето с ракията свърши, извадиха друго. Красивите опаковки на деликатесите тъй си стояха небутнати, докато един от писателите обираше с къшей останалото млекце по буркана.
— Тои е по̀ майстор от мене — рече Киро, като погледна Кольо Пенев, та се нагърби в кьошето и извади втори буркан изпод плочата. — Той как го кваси…
— Кой, самодивата ли? — каза някой и всичките с пълни уста се разсмяха.
— Я стига сте будалкали човека — каза генералът. — Може пък да го е срам да се съблече.
— А? — рече Кольо Пенев и го погледна за пръв път подробно.
Той наистина се срамуваше. Беше изпитал едно неочаквано чувство на свян още преди няколко дена, когато чу от Киро какви гости ще дойдат в неделя. То се повтори по-силно и сутринта, при запознанството с големците. Но това неочаквано чувство на свян вече напълно го издъни отвътре, когато влезе в колибата и ги видя така голи.