Така той не откриваше нищо писателско у тези стари момчета, насядали кой както намери върху коловете и дръвцата в колибата. Нищо особено режисьорско и генералско. Нито по думите, позите, дрехите, издишващи па̀ра, космите по краката, босите пръсти и слабините. Но като знаеше, че са такива? И затуй гледаше толкова дълго скучния нему убит заек, проснат небрежно до входа.
Ракията пак стигна до Кольо Пенев, той отпи още две глътки и повтори:
— А?
И още веднъж ги огледа подробно. Стари момчета. Голи и мокри. Усмихнати просто. Заети с хляба, ракията и лука. Омазани до ушите с кисело мляко. Прострели ръце и краха към пушливото сладко огнище. Унесли очи към жарта, зажумяващи от дима на цигарата — родени от майки и смъртни момчета.
— Абе как няма да ме е срам — рече Кольо Пенев. — Да се събличам гол пред такива хора!
— Ти пък какво приказваш сега? — сепна се генералът. — Хора като хора!
— Знам аз — рече Кольо Пенев. — Хора като хора, ама… Тоя свят нали баш по такива хора се мери. Не по мен и по Киро.
— Какво искаш да кажеш? — попита един от писателите.
— Ами това. Например България сте вие, не съм аз. Вие… Айде сега, Кольо Пенев не е расъл в саксия.
— Киро — каза режисьорът, — напред ти споменах, когато слушахме кучето, че това ми е напълно достатъчно. А пък то имало още. Да знаете… колко добре стана, че заваля.
— Абе добре, добре — каза един от писателите, — обаче човекът си стои с дрехите мокър и това няма да е добре.
— Срам го е човека — каза друг — и това си е.
— Че ме е срам, срам ме е — рече Кольо Пенев. — Ама не от мене си, ами от вас, искам да кажа.
— То има защо — каза друг от писателите и като си разбираше сам какво мисли, изведнъж се разсмя единично и силно.
Кольо Пенев отпи още две дълги глътки от шишето, чието съдържание стопяваше неприятното притеснително чувство у него, развърза учкура от кабел, който му служеше за колан, и ето че издишващите бяла и безкрайна па̀ра панталони най-сетне се смъкнаха. После Кольо Пенев свали ризата, долните дрехи, окачи ги по клечките и зида на огнището, та се изправи и се обърна.
Киро, за когото организмът на Кольо Пенев не беше никаква тайна, се изсмя силно и предварително. Набитите очи на писателите, режисьора и генерала с пределна яснота откриха веднага, че този Кольо Пенев е вероятно последният мъж из Европа, който би се срамувал от голотата си.
— Щом е толкова зор — рече Кольо Пенев, — нека и аз да поизсуша дрипите. Къде замотахте шишето?
— Тука, тука — казаха почти всички едновременно и две шишета моментално се вирнаха към тежката му кафява ръка.
Дъждът отвън валеше със същата сила и постоянство. До входа на колибата в лозето заекът зяпаше с мъртвото си око към небето, което тази сутрин беше видял за последно. Дрехите изсъхнаха и момчетата си ги облякоха отново. Есенно къс, денят изтичаше бързо, но от сладките приказки — и безкрайно.
Времето се оправи следобед, когато гостите и двамата селяни трябваше да се разделят.
Онзи от писателите, който излезе пръв от колибата, каза: „Абе то сега пак става да се разходим. Ето тук даже виждам и дири на заек. Минал е съвсем скоро, защото дъждът иначе щеше да ги размие. Само че къде отидоха кучетата?“
Тогава излязоха и другите, видяха дирите на заек и потвърдиха единодушно, че заекът е минал съвсем скоро.
Малко по-късно, изправен като орел върху тревистия ръб на нощвите, Кольо Пенев изсвири. Кучетата пристигнаха и завъртяха опашки. Първо певецът и неговата дъщеря звяр. После синът му звяр и специалното мъничко кученце на режисьора.
— Вече не се давят, както сабалем — рече Киро. — Като ги гледам така.
— Възможно е — каза след колебание режисьорът.
И всички продължиха надолу.
По пътя един от писателите каза на режисьора:
— Само едно нещо не знаем двамата с тебе.
— Кое?
— Че Кольо Пенев и Киро са истинската България. Не ние.
— О, какъв ден! — каза след малко мълчание режисьорът. — Господи, какъв ден…
Надолу към колите общият разговор продължи в тази насока, дори Киро и неговият свенлив приятел Кольо Пенев внесоха в този общ разговор своето скромно и притеснително участие. И бяха щастливи — седмината, — че ето, лов не е станал, но нали те са усетили всичко? И то си беше така.
Без простата истина, че заекът, чиито дири видяха накрая, беше прекарал целия ден до колибата, на метър от тях, заслушан в тях — също тъй търсил подслон от водата.
И без живата, също така прясната истина, че кучето звяр и специалното кученце на режисьора бяха по свой път преодолели принципа за различие на породите и бяха се любили целия ден във валежа — колкото могат.