А.Г. А, Кирил… Е, пак добре, че са му дали „Кирил и Методий“. Щото той си е Кирил, на него можеше да се даде само „Методий“.
Йордан Радичков (подпява със затворена уста). Мммм-мм. М-ммм… Дончо, тая кожа от дива котка кой ти я даде на тебе?
Аз. А, утрепах я миналата зима. Тука, под Долни Лозен.
Й.Р. Ти я утрепа? (Сочи ме с пръст.) С пушката?
Аз. Да, защо?
Й.Р. Миналата зима?
Аз. Нали ти казах.
Й.Р. Че ти миналата зима кога си ходил без мене на лов? Нали сме все заедно?
Аз. Походвам си самостоятелно аз.
Й.Р. Знам, че си походваш самостоятелно, но по други маневри. На лов кога си ходил без мен?
И.П. Стига пък вие с вашия лов! Аман от вашите зайци и патици!
Е.С. Йордане, Йордане! Виж онзи гълъб горе, ако можеш. (Сочи точица в небето.) Веднъж ей тъй една патица…
Анастас Стоянов. Оная, дето в краката, нали, другарю Станев?
Е.С. Чакай пък ти бе! Не в краката, а право на главата ми. Ама защо бързаш, като още не съм стрелял? (Става и заема стойка, вдига въображаемата пушка и следи целта с нея.)
Камен Калчев. Приказвате вие, ама тоз разказ за пъдпъдъка…
Е.С. (сваля „пушката“ за момент). Какво. Камене?
К.К. Ами… всеки от нас ще е доволен да се подпише под него.
Е.С. Ти чел ли си го?
К.К Как да не съм го чел, нали аз писах предговора на Дончовата книга за животните. Ние с майка му сме от едно село.
Майка ми. Аз съм го бавила Петра. За вас той си е Камен Калчев, ама за мен си е Петър Калчев. Много ревеше като малък. Захласваше се чак.
Богомил Райнов. Той и сега се захласва.
Й.Р. Емилияне, няма ли вече да стреляш? Патицата ще отмине.
Е.С. Това, че сте от едно село, няма значение. Ние с Тодора Генова като сме от едно село, я ме питай дали съм чел нещо от него. Питай ме де! Какво да му чета? Той мен да ме чете трябва! Както Георги Караславов ме чете. Онзи ден ме среща и вика: „Емилияне, да знайш, че те чета с молив!“ Тогаз аз знайте ли какво му рекох? (Киска се.) Рекох му тъй: „Пък аз тебе те чета с гума!“
Селската учителка (води деца с цветя). Деца, това е Елисавета Багряна, това е Емилиян Станев, това е Дора Габе…
Момиченце (докосва дрехата на Дора Габе). Ти не си Дора Габе!
Д.Г. Как тъй да не съм? Защо да не съм, като съм?
Момиченцето. Защото Дора Габе е книга!
Аз. Бай Емилияне, стреляй, ако ще стреляш, защото Пешо дава знаци, че трябва да слагаме да ядем.
Е.С. (заема стойката отново и „следи“ патицата). Тум! И тя — фиууууу! — право над мен! Над главата ми! Снаряд! Аз се отместих ей тъй… (Отскача енергично встрани, при което събаря чашата си и тя се разлива по полите на Надежда Станева, която по-късно ще пропусне да опише в своите спомени всичко това.) И патицата — туп! Баш където бях аз! Йордане, какво ще кажеш?
Й.Р. Ами какво мога да кажа, Емилияне? Добре си направил, че си се отместил.
Общ смях.
Е.С. (също се смее, но звуците от неговото гърло са повече заканителни). Добре го рече, Данчо. А, Дончо? (Към селската учителка.) Те тез момчета, дет аз съм ги учил как да държат пушката, може и молива да се научат да държат, ама… Далечна работа! Има още много хляб да ядат!
Пешо (слага тавата с печеното яре на масата, в средата). Ами ако няма хляб, това нещо тука ще върши ли работа?
Аз (отделил съм се в навалицата и нещо бързо си записвам, защото ме е страх, че ще се напия с тия класици едно хубаво и ще забравя важни подробности).
Жена ми (гледа отчаяно). На какво прилича това? Ти… нормален човек ли си? Гостите на масата, той се сврял…
Аз. Само секунда, Снежанке, много е важно!
Жена ми. Абе ти…
Аз. Остави ме покрай себе си да обезсмъртя и теб, бе човек!
Жена ми. Не ти ща безсмъртието аз! Искам си живота!
Ставам, смачквам листчето в джоба си и сядам на масата, която — сега, след толкова години, вече знам — полека-лека и завинаги остава все по-пуста.