Треперех. Казах му след десет минути да ми донесе молбата си за напускане. На първото общо събрание го изключихме завинаги от сайдерското движение изобщо.
Следващият бе отговорният секретар, който прочете свое стихотворение по радиото, след него излетяха от редакцията и от сайдерското движение трима завеждащи отдели.
Пет души останахме истински сайдери — работехме денонощно. Но двама попаднаха в списание „Септември“ с по три епиграми и почти същата седмица другите двама пропаднаха пък в „Пламък“, където се появиха с цели четиристишия.
Останах сам. Тъй сам издавах следващите броеве, писах, редактирах и рисувах, крепях си организма с ментовки, кафета и аспирини, казвах си: „Умри тук, но не се предавай!“
Бях щастлив. Горд бях. О, какви години!… Гледах на нещата с очите на човек, какъвто цял живот мечтаех да бъда. Какво повече можеш да искаш от себе си, боже?
И тъй, на върха на силата си и на радостта, че съществувам, както аз искам, в ръцете ми се озова „Литературен фронт“, където на първа страница се съобщаваше, че съм избран за член на Съюза на българските писатели. Стоях така и гледах това съобщение. Хората ме подритваха и ме ругаеха — бях в средата на оживено кръстовище.
Тръгнах полека към редакцията на „Сайдер“, отключих, пометох, написах си на крак молбата за освобождаване от длъжност, също и протокола за изключването ми от Съюза на сайдерите завинаги — седнах зад бюрото и със замах ги разписах и двете.
Излязох и оставих вратата отворена.
Двайсет години минаха оттогава кажи го.
Пак сме си в кафенето — старите приятели. Пак се разбираме. Пак пишем. Пак се шегуваме. Добре ни е, нормално е всичко.
И — странно — от масите на днешните сайдери никой не става да ни посочи с пръст и да извика в лицата ни:
— Изменници!