Аз. Голям юнак си, лелке! Силата не си знаеш!
Леля ми. То аз съм юнак — за юнак, ама, дивиндисе и една почнах сега, по Петровден.
Аз. Никой не може да каже, че си на деветдесет години, никой!
Леля ми. Вдявам си без очила… зъбите ми не са купешки всичките… То сега туй свят ли е? Гледам ги в банята оназ неделя. Млади, всякакви… Ако щете, се смейте, ама… то… всичките ги оглеждах, аз съм най-хубава!
Аз. Ех, бре, лелке, да те поживи господ за тая приказка! Бомба си!
Леля ми (смее се). Бомба съм аз, ама… дивиндисе и една…
Братовчедът. Мале, че какво са деветдесет години? Нищо не са!
Леля ми. Те нищо не са, ама то комай, амен-амен, кажи-речи, като минат дивиндисе, половината от живота, и тя минала.
Братовчедът (киска се, прегръща ме). Какво ще кажеш тъй, за джинса, а?
Аз. Нямам думи.
Братовчедът. Ама и ти си голяма работа, Доче! Тоя имот тука… Златни ръце имаш.
Майка ми. Златни те, ама на брата му още по-златни. Онзи ден във вестника писаха за него. За оназ — каква беше — помада, дето я изобретил.
Братовчедът. Че какво, като са писали във вестника? Той, Дочето, нали всяка седмица пише по вестниците. И за него пишат ей таквиз статии. И по телевизията говори, и по радиото. Помада! (Към мен.) Не я слушай ти майка ти. Те вече фирясват полека. Ами си гледай твоите статийки, че… Ти отсрами нашия род, от мен да го знаеш!
Аз. Нищо особено не съм направил, бате Филчо.
Братовчедът. Остави тая скромност, аз зная. (Шепне, в ухото ми.) Хората те обичат тебе, това е най-важното от всичко! Е, може, да кажем, малко да куцаш тъй във философията, ама инак…
Аз. Това е вярно, за философията. Много правилно си забелязал, бате Филчо. Не мога да се похваля, че я разбирам както трябва така.
Братовчедът. Щото не ме питаш мен. Аз мога да ти я обясня само с едно изречение!
Аз. Кое да ми обясниш с едно изречение?
Братовчедът. Че философията. Хем цялата. Можеш ли хубаво да го запомниш?
Аз. Ще се опитам.
Братовчедът. Слушай сега, батьовото. Тя, философията — една. От по-рано, засега и за нататък, дордето има човеци по тоя свят — за всичките времена. Слушай я хубаво (вдига показалец високо нагоре, с другата ръка си държи чашата): „Ша правим, ша струвами; ша карами, ша варами; ша въртим, ша сучим — ша гледами за нас да й дубре!“ Разбра ли я сега? Туйто!
Погледнах към пръста му нагоре, после към чашата в другата му ръка — първо мярнах небето, после градината, в която мислех да живея, както си искам, и тихо да откривам света. От тях — от небето и от градината, които по много странен и красив начин се сляха ведно — усетих полъх на спокойно изумление.
И докато майка ми даваше безапелационната си команда да сядаме вече около масата, се попитах: Какво ли друго се случва всъщност с човека освен това, че той все повече се изпълва с туй растящо, страшно и спокойно изумление?