— Да, знам, миличка. Виждала съм на една изложба. Легни си, разбира се.
Катерина се прибра в другата стая и докато се събличаше, питаше се дали и Марин ще остане при Анчето и Гого до сутринта. Тогава чу през стената гласа на Гого:
— Ами ти бе, ало?
— Аз съм лесен — рече Марин. — В такъв фотьойл мога не само да спя, ами и да си живея. Мога даже и да ви направя кафе. Това мило създание Катерина се е сетило да ни остави и кафе. Виж ти.
Катерина — милото създание — чу тънкия, мил звук на кафемелачката оттатък, а после и тракането на чашките. Не можа да заспи бързо. Спомняше си разни свои неща. Внезапно й се пиеше и на нея кафе. Мечтаеше си в леглото — както обикновено.
Будилникът в пет и половина я събуди, тя веднага го сграбчи, да не звъни. Тихо се приготви, поколеба се как да постъпи и реши, че не може по никакъв друг начин да постъпи, освен да остави бележка в антрето:
Ани, отивам на работа.
Остави ключа в пощенската кутия.
Така направи и отиде на работа.
Към единайсет и половина Ани връхлетя весела в службата й, прегърна я и отново я разцелува. Остави на бюрото й ключа и рече:
— Миличката, можа ли да спиш поне два часа?
— Е, ще си доспя…
— Ама и аз нищо не съм спала, да ти призная. То… не е за разправяне. Марин много те е харесал, всеки случай. И моя хългъзник, и той. Представяш ли си? Направо ти завиждам, да знаеш. Довечера искат първо да ни водят на кино…
— Довечера аз… — Катерина се покашля силно.
— Какво? Заета ли си? — Анчето мило й се закани с пръст. — Бива си те и тебе, знам аз. Карай бе.
— Не, аз…
— Ясно, моля ти се! Нали ти казвам, карай! Един път се живее. Само че… Ами тогава… Знаеш ли, миличка, аз ще се върна в Хасково, щом… Обаче, ох… ако знаеш как ми е неудобно сега… Аз тръгнах така. Ей така, разбираш ли?
— Не. Не те разбирам.
— Можеш ли да ми услужиш с десет лева, за това става дума.
Катерина мълчаливо извади от чантата си десет лева и ги остава на бюрото, до ключа.
— Миличката — каза Анчето, като ги прибра. — Ще ти ги върна, разбира се. Няма да забравя. Нищо, че съм разсеяна понякога като патка. Ще запалиш ли?
— Не, мерси.
Анчето извади от чантата си „Джон Плейър“, наливно, и се огледа за огън.
Катерина извади от чантата си запалка и я остави на бюрото, до ключа.
— Мм, бижу! — каза Анчето с цигара в устата, докато палеше. — То не е запалка това, то е бижу. От някое приятелче, а?
— Не. Купих си я от Пловдив. Бях командировка, на панаира.
— Миличката. Значи не ти е спомен, а? — Анчето въртеше запалката в ръка. — Имам съвсем същата гривна. Не можеш да си представиш!
— Спомен ми е. Мъжът ми беше от Пловдив.
Анчето остави запалката.
— Миличката. Бог да го прости. Какво да се прави? Такъв е животът. Ами аз май трябва да тръгвам, а? Хайде, чао. Тука стол нямате ли?
— Имаме, ама аз нямам купони за днес. Ще си купя нещо кифла, сандвич.
— Ами чао. Като дойда в София, непременно ще ти се обадя!
Анчето стана, махна й с пръсти и си отиде.
Следобед в пет, когато Катерина отключи и влезе в жилището си, най-напред забеляза, че разтегателният диван е счупен. После, че хладилникът е празен, както и всички бутилки, а пепелниците — пълни догоре.
Отвори прозорците и преди да усети, че от всичко най-празното нещо в тази къща сега беше душата й, грабна прахосмукачката, та изрева — миличката — подобно див, праисторически пълководец.
След това изрече много-много немилички думи, но те потънаха в шума на прахосмукачката и тях никой не успя да ги чуе.