— Деца — казваше им тя. — Тук на острова винаги се грижим за своите. Нямахме друг избор, защото тогава Протокът бе по-широк и когато вятърът ревеше, и вълните се блъскаха в брега, и се мръкваше рано, тогава се чувствахме съвсем малки — само прашинки в съзнанието на Господа. И беше съвсем естествено да се държим заедно, един за друг. Държахме се заедно, деца, и ако е имало времена, когато сме се чудили за какво е всичко това, или ако е имало въобще някога любов, то всичко е било, защото слушахме вятъра и вълните в студените зимни нощи и се страхувахме.
— Не, никога не съм изпитвала нужда да напусна острова. Тук бе животът ми. В онези дни Протокът бе по-широк.
Стела стигна до залива. Огледа се наляво и надясно, вятърът развяваше роклята й след нея като знаме. Ако имаше някой, тя щеше да слезе още по-надолу и да рискува по натъркаляните камъни, въпреки че бяха покрити с лед. Но там нямаше никой и тя тръгна по пристана, край навеса за лодки на стария Саймс. Тя стигна до края и застана там за миг, с вдигната глава, вятърът приглушено духаше през подплатените наушници на шапката на Алдън.
Бил бе там и й махаше. Отвъд него, отвъд Протока, тя виждаше църквата на Носа, острият й връх се губеше на фона на бялото небе.
Тя седна със сумтене на ръба на пристана и стъпи на ледената кора под себе си. Ботушите й потънаха малко, не много. Пак си оправи шапката на Алдън — как само искаше вятърът да й я вземе! — и тръгна към Бил. Веднъж си помисли да се обърне, но не го направи. Не вярваше, че сърцето й ще издържи.