Бентли обмисли казаното и намусено се съгласи.
— Предполагам, че може да бъда съблазнен от желанието да го сваля, ако местните наистина се окажат приятелски настроени.
— Е, ще бъдеш освободен от тази съблазън. Разбра ли вече как действа?
— Разбира се — каза Бентли. — А наистина ли прави всичко, което казвате?
— Той премина лабораторните тестове без грешка.
— Няма да ми е приятно, ако нещичко се повреди. Например да му изгори някое бушонче или жичка.
— Това е една от причините да е толкова голям — обясни търпеливо Слайгърт. — Всичко е с тройна осигуровка. Не можем да допуснем механична повреда.
— А батериите?
— Ще издържат цял век, без да се изтощят. Протек е идеален, Бентли! Аз не се съмнявам, че след изпитанията в действителни условия той ще се превърне в част от стандартната екипировка за извънземни изследователи. — Професор Слайгърт си позволи лека горделива усмивка.
— Добре — каза Бентли и размърда рамене под широките пластмасови колани. — Ще свикна с него.
Но не свикна. Човек не може да свикне с една тридесет и пет килограмова маймуна, окачена на гърба му.
Телсианците не знаеха какво да правят с Бентли. Те спориха известно време, докато изследователят ги гледаше с напрегната усмивка. После един от тях пристъпи напред. Той бе по-висок от останалите и носеше отличителна корона, украсена със стъкълца, кости и парченца крещящо оцветено дърво.
— Приятели — обърна се телсианецът към останалите. — Тук има зло, което аз, Ринек, усещам.
Друг телсианец с подобна корона пристъпи до него и също заговори:
— Не е хубаво един шаман да приказва такива работи.
— Разбира се, че не — призна Ринек. — Не е хубаво да се приказва за злото в негово присъствие, защото така то става по-могъщо. Но работата на шамана е откриването и предпазването от злото. В тази си работа ние трябва да сме упорити, независимо от рисковете.
Още няколко мъже с отличителни корони на шамани пристъпиха напред. Бентли реши, че те представляват телсиански еквивалент на свещеници и вероятно притежават и значителна политическа сила.
— Аз мисля, че той не е зъл — обади се един млад и весел шаман на име Хуаскъл.
— Разбира се, че е. Само го погледни.
— Външният вид не доказва нищо. Това го знаем още от времето, когато добрият дух Ахут М’Канди се появи във формата на…
— Не ни изнасяй лекции, Хуаскъл. Ние всички познаваме притчите на Лалънд. Но сега важното, което трябва да решим, е можем ли да рискуваме.
Хуаскъл се обърна към Бентли.
— Ти зъл ли си? — попита той искрено.
— Не — отвърна Бентли. Първоначално той бе учуден от голямото внимание, което телсианците отделяха на душевния му статус. Даже не бяха го попитали откъде идва, нито как, нито защо. Но сега това вече не му се виждаше странно. Ако на Земята кацнеше някой чуждоземен по времето на различните периоди на религиозен подем, първият въпрос, който щяха да му зададат, щеше да бъде: „Ти Божие създание ли си, или на сатаната?“
— Той казва, че не е зъл — каза Хуаскъл.
— А откъде знае?
— Че кой, ако не той, би могъл да знае?
— Някога великият дух Г’тал подарил на един мъдрец три кдала и му казал…
И като се започна… Краката на Бентли вече се подгъваха под тежестта на цялото му оборудване. Лингафонът не успяваше да се справи с горещата геологическа дискусия, която се развихри около неговата личност. Изглежда, че положението му зависеше от две или три неща, никое от което шаманите не желаеха да споменат гласно, тъй като според тях беше опасно дори да се говори за злото.
И за да станат нещата още по-объркани, се оказа, че съществува схизма върху концепцията за проникването на злото, в резултат на което шаманите се разделиха на два лагера. Начело на единия беше младият, а по-възрастният — на другия. Групите се обвиняваха взаимно в ерес, но Бентли не можа да разбере кой в какво точно вярва и коя от групите е на негова страна.
Когато слънцето, падна ниско над тревистата равнина, битката още продължаваше. После изведнъж шаманите постигнаха съгласие, макар Бентли да не разбра защо и на каква основа.
Хуаскъл пристъпи напред като говорител на по-младите шамани.
— Чужденецо — заяви той. — Ние решихме да не те убиваме.
Бентли прикри усмивката си. Това беше все едно някой първобитен човек да гарантира живота на неуязвимо същество.