Но на кого? На животните? На обстоятелствата? На самия себе си?
Ресми успя да потисне гнева си, преди още Ев да бе забелязал състоянието му.
— Може би този план ще даде по-добри резултати — капитанът побутна скицата. — Ти иди обясни на техниците какво трябва да правят, а аз ще събера екипажа.
— Не би било зле да позакусим — забеляза Ев. — Аз лично след всички тези вълнения съм готов да изям дори печен мисандър.
Пред вратата на капитанската кабина Ев видя Питър.
— Виж това — рече Питър, като посочи китката си. — Може да ми се смееш, но честна дума, сам не съм се убождал.
Ев впери очи в точицата и изтръпна.
Закуската почна със смешки, но скоро всички млъкнаха — толкова мрачен бе капитанът. „Какво му има? — шепнешком запита Олег. — Голяма работа, избягали някакви си животни…“ — „Да, но сега цялата Галактика ще го вземе на подбив“ — отвърна съседът му. „Ще се подиграват на Ев.“ — „На всички ни ще се смеят. Слушай, днес жените нещо прекалено много са се напарфюмирали.“ „И ти ли усети?“ „Мъртвият само не ще усети.“
Капитанът вдигна глава.
— Муса! Какво става с вентилацията? Откъде е тая миризма?
— Ами аз мисля, че нашите мили жени…
Бурният протест на жените го накара да млъкне.
— Че това не е парфюм!
— Ние, жените, поне разбираме от това.
— Престанете!
Стана много тихо.
— Бригадата от системата за обезпечаване на въздуха веднага да се погрижи…
Капитанът не успя да довърши, защото миризмата се превърна в такава смрад, че всички скочиха и в същия миг сирената зави.
Ев и Ресми седяха с гръб един към друг пред току-що монтираните в капитанската кабина екрани. Все още бяха с маски, макар че миризмата бе изчезнала така внезапно, както се бе и появила — букет от силно миризливите, но иначе безвредни газове сероводород, метан в бромводород.
На всички централни кръстовища по коридорите бяха монтирани предаватели, а горе при самия таван бяха поставени примитивни, но сигурни капани. Сега им оставаше само да седят и да чакат, докато в зрителното поле се появи някой от бегълците.
Минутите течаха и нищо не се случваше. Селекторът мълчеше. На хората вече не им беше до шеги. С оръжие в ръка те стояха пред херметически затворените врати на жизнено важните помещения на кораба и чакаха…
— Най-сетне! Ев бързо натисна бутона. Появилото се на екрана същество замря, сякаш усети опасността. Късно. Миг и здравите силикетови мрежи го обвиха.
— Хвана се! — радостно извика капитанът.
— Аха — отвърна Ев. — Бих искал само да знам какво е…
— Как какво? Това е асфет.
— Крилат асфет?
— Крилат?!
Да, съществото в мрежите имаше крила като у мисандрите. И шест крайника. Като у асфета. И тръбеста гола опашка, каквато нямаше нито едно от тях.
— Ев — в гласа на капитана имаше молба. — Нали си биолог, Ев, нали ти ги улови. Обясни поне нещичко!
Лицето на Ев бе мъртвешки бледо.
— Гледай…
Съществото бе притихнало. Лежеше на пода, свито на кълбо, само тръбестата му опашка леко шаваше. Не, не шаваше. Капитанът зяпна от удивление. Краят на опашката бавно се раздвояваше. Опашката се превръщаше в нещо като ножица и остриетата на тази ножица явно се заостряха. Ето, те захапаха няколко силикетови бримки… и се затвориха.
„Но това е силикет!“ — помисли си капитанът.
Опашката пусна бримките — не можа да ги пререже. Сега цветът й взе да се променя — от кафяв стана стоманеносив. Пак се разтвори, остриетата й забележимо се скъсиха и обхванаха увисналите бримки на мрежата. Хората трепнаха, когато изхрущя силикетът. Още няколко опита на гъвкавата раздвоена опашка и съществото отърси от себе си останките от мрежата. Екранът опустя.
— Е… — Ев се обърна към капитана — бий ме, заслужавам си го. Какъв идиот съм!
— Ти… ти разбра ли нещо?
— Та всичко е ясно! — почти изплака Ев. — Те прекрояват тялото си.
— Това видях и аз. Тоест и двамата го наблюдавахме. Но… да се проваля в дън земя, ако разбирам нещо.
— Слушай — бързо заговори Ев, — няма никакви асфети, мисандри и така нататък. Те са само варианти на едно-единствено същество. Съвсем друг вид еволюция. Къде ми бяха очите!… Грандиозно!…