Изведнъж се сепна. Няма никакви доказателства, че правилно са изтълкували постъпката му. Никакви ли? Но нали все още е жив? Дали и той би запазил самообладание в тяхното положение, или би се поддал на изкушението да унищожи врага, щом сам му идва в ръцете?
Цивилизация, диаметрално противоположна на нашата. Един свят, непонятен за нас, защото ние не можем да проумеем как е възможно да създаваш всичко, което ти е нужно, от собственото си тяло; а на тях и през ум не им минава, че може да се живее иначе.
Да, във всеки случай във вселената няма шаблони.
Оставаха му още седем капана. Пет. Два. Нито един.
Ев се връщаше изтощен. Все така съпровождан от погледите на невидими очи. Нищо не се бе променило.
Не, имаше промяна. Отворите все още зееха с изключение на последния. Запушен бе така старателно, че мястото, където е бил, личеше само по светлия блясък на метала.
Описвайки в пространството чудовищна дъга, звездолетът се насочи обратно към Бисера.
Когато люковете най-после се отвориха, капитанът въздъхна с такова облекчение, сякаш планина като Хималаите се бе свлякла от гърба му. Но когато мина повече от час, а от люковете никой не излизаше, търпението му се изчерпа.
— Защо се бавят? Не може да не са усетили родния въздух.
Ев сви рамене.
Най-после те се появиха. Като топки се изтъркаляха по апарела и веднага полетяха в зеленото небе на Бисера. То ласкаво ги прие, но те не останаха дълго в него.
— Истински жребчета — каза капитанът, който наблюдаваше през бинокъла как живите топки препускат по хълмовете.
— Сещам се защо са се бавили — забеляза Ев. — Ела да видим. Ще бъда много разочарован, ако догадката ми не излезе вярна.
— Ето — той поглади с ръка метала, който блестеше особено ярко там, където преди кацането зееше дупка. — Забавили са се, за да поправят грешката си, когато са разбрали, че и ние поправихме своята. Разумът е все пак навсякъде разум: нали ако не разбира другия разум, трудно би оцелял?