Джон Чийвър
Провинциален съпруг
Нека започнем от самото начало. Самолетът от Минеаполис, с който Франсис Уийд пътуваше на изток, попадна в лошо време. Небето стана тъмносиньо, облаците под самолета бяха съвсем плътни и не се виждаше нищо от земята. Отвън по прозорците се образува мъгла и навлязоха в бял облак с такава гъстота, че в него ясно се виждаха огнените струи на изгорелите газове. Облакът посивя и самолетът заподскача. Франсис и друг път бе летял в буря, но никога при такова страшно друсане. Човекът до него извади плоско шише и се почерпи. Франсис се усмихна на съседа си, но той извърна глава, явно не искаше да дели с друг лекарството си за кураж. Сега самолетът пропадаше и адски се люлееше. Едно дете заплака. В кабината бе горещо и въздухът спарен. Левият крак на Франсис се схвана. Той почете малко от една книга с мека подвързия, която си бе купил на летището, но яростта на бурята раздвояваше вниманието му. Зад илюминаторите беше тъмно. Изгорелите газове пламтяха и сееха искри в мрака, а вътре интимната светлина, въздухът и перденцата на прозорците придаваха на кабината атмосфера на напрегнатост и неуместен домашен уют. Изведнъж светлините примижаха и угаснаха.
— Знаете ли какво съм искал винаги да направя? — каза внезапно човекът до Франсис. — Винаги съм искал да си купя ферма в Ню Хемпшир и да отглеждам добитък.
Стюардесата обяви, че ще направят принудително кацане. Всички освен децата видяха във въображението си разперените крила на ангела на смъртта. Съвсем слабо долиташе гласът на пилота. Той пееше: „Аз си имам шест гроша, шест чудесни гроша. Аз си имам шест гроша и ще ми стигнат за цял живот…“ Друг шум нямаше.
Но после силното ръмжене на хидравличните клапи погълна песента на пилота, остър писък като спирачките на автомобил раздра въздуха, самолетът пльосна по корем в една царевична нива и така свирепо ги подхвърли напред, че някакъв старец от първите седалки изрева:
— Бъбреците! Отидоха ми бъбреците!
Стюардесата отвори вратата, отвориха и аварийния изход в дъното и в самолета нахлу приятният шум, предвестник на спасението — безгрижният плисък и мирис на пороен дъжд. Все още уплашени, пътниците се изнизаха през вратите и се пръснаха по всички посоки в нивата, като се молеха дано тънката нишка на живота издържи. И тя издържа. Нищо не се случи. Когато стана ясно, че самолетът няма да се подпали, нито ще експлодира, екипажът и стюардесата събраха хората и ги подслониха в една плевня.
— Също като при Марна — каза някой, но странно: дори сега не бе намаляла онази подозрителност, с която много американци се отнасят към спътниците си.
От Филаделфия Франсис Уийд взе влака за Ню Йорк. Пристигна, прекоси града, за да хване вече потеглящия околовръстен влак, с който пет вечери от седмицата се прибираше у дома си в Шейди Хил.
Седна при Трейс Биърдън.
— Знаете ли, аз бях в оня самолет, дето едва не се разби при Филаделфия — каза той. — Кацнахме в една нива…
Той бе пътувал по-бързо от вестниците или дъжда, а времето в Ню Йорк бе слънчево и меко. Беше краят на септември, денят ухаеше, налял се като ябълка. Трейс изслуша разказа, но нима можеше да се развълнува? Франсис не притежаваше дарбата да пресъздаде докосването си със смъртта, особено в околовръстния влак, който се носеше сред потопената в слънце местност. По нивичките из предградието вече се готвеха за жетва. Трейс взе отново вестника и Франсис остана сам с мислите си. На перона в Шейди Хил той пожела лека нощ на Трейс и потегли с купения си на старо фолксваген за Бленхолоу, където живееше.
Къщата на семейство Уийд, в холандски колониален стил, беше по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. С просторна всекидневна, разделена като Галия — на три части. В едно крило отляво, когато човек влиза от вестибюла, имаше маса, наредена за шест души — със свещи и фруктиера в средата. Звуците и миризмите, които долитаха от отворената кухненска врата, бяха апетитни. Джулия Уийд беше добра готвачка. Най-широко бе около камината. Отдясно имаше няколко рафта с книги и пиано. Стаята блестеше и излъчваше спокойствие, а от прозорците, обърнати на запад, проникваха меки слънчеви лъчи — бе вече краят на лятото, — ярки и бистри като вода. Тук нищо не бе занемарено. Всичко бе почистено, излъскано. Не приличаше на онези домакинства, където, като надникнеш в някоя забутана кутия за цигари, ще откриеш старо копче от риза или потъмняла петцентова монета. Пред камината бе изметено, розите на пианото се отразяваха върху полираната дъска, на поставката за ноти имаше албум с валсове на Шуберт. Луиза Уийд, красиво деветгодишно момиче, гледаше през западните прозорци. По-малкият й брат Хенри стоеше зад нея. Нейният още по-малък брат Тоби изучаваше фигурите на няколко монаси, които пиеха бира, нарисувани върху лъснатия месингов капак на дървена кутия. Още като сваляше шапката си и оставяше вестника, Франсис усети, че не е доволен от заварената сцена. Не че имаше нещо особено. Но това беше негова среда, негово създание и той се връщаше към него с чувството на лекота и сила, с каквито всяко същество се прибира у дома си.