— Съжалявам, Джулия.
— Няма значение — каза тя. Вече плачеше.
— Къде си тръгнала?
— Не знам. Току-що видях разписанието. В единайсет часа и шестнайсет минути има влак за Ню Йорк. Ще взема него.
— Ти не можеш да си отидеш, Джулия.
— Не мога и да остана. Знам това.
— Извинявам се за мисис Райтсън. Аз…
— Мисис Райтсън не е главното. Бедата не е там.
— Къде е бедата?
— Ти не ме обичаш.
— Обичам те, Джулия.
— Не, не ме обичаш.
— Джулия, обичам те и искам да бъдем както преди — нежни, сластни и диви, но сега около нас има толкова много хора.
— Ти ме мразиш.
— Не те мразя, Джулия.
— Нямаш представа колко много ме мразиш. Мисля, че е подсъзнателно. Ти не съзнаваш жестокостите, които си извършил.
— Какви жестокости, Джулия?
— Жестокостите, в които те въвлича твоето подсъзнание, за да изразиш омразата си към мен.
— Какви, Джулия?
— Аз никога не съм се оплаквала.
— Кажи ми.
— Дрехите ти.
— Какво искаш да кажеш?
— Имам предвид дрехите, които разхвърляш, като проява на подсъзнателната ти омраза към мен.
— Не разбирам.
— Имам предвид мръсните ти чорапи, мръсните ти пижами, мръсното ти бельо, мръсните ти ризи! — Тя се изправи, застана срещу него — очите й горяха, гласът и трепереше от вълнение. — Говоря за това, че ти никога не си прибираш нещата. За да ме унижиш, просто ги пускаш, както свариш, на пода. Правиш го нарочно! — Тя падна на леглото разплакана.
— Мила Джулия! — каза той, но щом почувства ръката му върху рамото си, тя веднага се изправи.
— Остави ме на мира — каза тя, стрелна се край него, отиде до гардероба и се върна с една рокля.
— Не вземам нищо, подарено ми от тебе — каза тя. — Оставям перлите и късото кожено палто.
— О, Джулия!
Като гледаше фигурата й, така безпомощна в самоизмамите си, приведена над куфара, едва не му призля от жалост. Тя не разбираше колко нещастен ще бъде животът й без него. Не разбираше нищо относно работното време, което трудещите се жени трябва да спазват. Не разбираше, че повечето от приятелските връзки с другите семейства се дължат на брака й с Франсис и ако се наложеше да го изгуби, щеше да се чувства самотна. Не разбираше нищо от трудностите, свързани с пътуването, хотелите и парите.
— Джулия, аз не мога да те оставя да си отидеш. Онова, което не разбираш, Джулия, е, че ти си станала зависима от мене.
Тя тръсна глава назад и закри лицето си с длани.
— Какво каза? Че съм била зависима от тебе? Това ли каза? А кой те буди сутрин и ти напомня да си легнеш вечер? Кой ти приготвя яденето, събира мръсните ти дрехи и кани приятелите ти на вечеря? Ако не бях аз, вратовръзките ти щяха да са на лекета, а дрехите ти пълни с дупки от молци. Когато те срещнах, ти беше сам, Франсис Уийд, и ще си останеш сам, щом си отида. Когато мама поиска списък за поканите на нашата сватба, колко имена й даде? Четиринайсет!
— Но Кливланд не е мое родно място, Джулия.
— И колко от приятелите ти дойдоха в църквата? Двама!
— Кливланд не е мое родно място, Джулия.
— Щом не вземам късото кожено палто — каза тихо тя, — добре е да го прибереш. За перлите има застрахователна полица, падежът е през януари. Името на пералнята и телефонът на домашната прислужница — всички тия неща са в бюрото ми. Надявам се, че няма да пиеш много, Франсис. Вярвам, че нищо лошо няма да ти се случи. Но ако изпаднеш в тежка беда, обади ми се.
— О, скъпа моя, не мога да те оставя да си отидеш.
Той я взе в прегръдките си.
— Мисля, че е по-добре да остана и да се погрижа още малко за тебе — каза тя.
На другата сутрин на път за работа той видя момичето да върви по пътеката на един от вагоните. Изненада се. Не беше разбрал, че тя учи в града, но щом носеше учебници, изглежда, отиваше на училище. Изненадата забави реакцията му и той доста тромаво се качи и също стъпи на пътеката. Имаше няколко пътници между тях, но Франсис я виждаше пред себе си, чакаше някой да отвори вратата на съседния вагон. Влакът кривна, тя протегна ръка да се задържи, пресече платформата и влезе в другия вагон. Той я проследи и едва в средата на следващия успя да извика името й: „Ан! Ан!“, но тя не се обърна. Проследи я в още един вагон и тя седна до пътеката. Застана до нея развълнуван и се наведе напред, докосна гърба на седалката — дори това докосване го стопли, и когато се готвеше да я заговори, видя, че това не е Ан. Жената беше по-възрастна и с очила. Той нарочно отиде в друг вагон, лицето му почервеня от притеснение и от по-дълбокото усещане, че са уязвили здравия му разум. Щом не можеше да разпознае един човек от друг, какво доказваше, че животът му с Джулия и децата е по-реален от сънищата му за изневерите в Париж или сухата шума, дъхът на трева и изкорубените дървета в алеята на влюбените?