Късно следобед Джулия му телефонира да му напомни, че са канени на вечеря. Няколко минути по-късно позвъни Трейс Биърдън.
— Слушай, приятелю — каза Трейс. — Става дума за мисис Томас. Знаеш ли, Клейтън, синът й, изглежда, не може да си намери работа. Чудех се дали ти не би помогнал. Ако позвъниш на Чарли Бел — знам, че ти е задължен — и кажеш една добра дума за момчето, мисля, че Чарли би…
— Трейс, неприятно ми е да откажа — рече Франсис, — но не мога да направя нищо за сина й. Момчето е негодник. Знам, че е жестоко да се каже това, но е факт. Всяка проява на доброта към него ще рикошира в нашите лица. Той е просто негодник, Трейс, и нищо не може да се направи. Дори да му намерим работа, не би се задържал и седмица. Това е самата истина. Ужасно е, Трейс, знам това, но вместо да препоръчам момчето, аз се чувствам задължен да предупредя хората за него — хората, които са познавали баща му и които естествено биха искали да се намесят и да помогнат с нещо. Длъжен съм да ги предупредя. Той е крадец…
Веднага след разговора влезе мис Рейни и застана до бюрото му.
— Няма да мога да работя повече при вас, мистър Уийд — каза тя. — Бих останала до осемнайсети, ако съм ви необходима, но получих предложение за самостоятелна служба и искам да напусна колкото е възможно по-скоро.
Тя излезе и го остави сам със злото, извършено спрямо момчето Томас. Децата от снимката не преставаха да се смеят, окъпани от всички ярки цветове на лятото, и Франсис си спомни, че същия ден срещнаха на плажа един гайдар и той му даде цял долар да им изсвири бойния марш на шотландските пехотинци. Щом се прибере, щеше да завари момичето вкъщи. Предстоеше му да прекара още една вечер сред любезните си съседи, да търси и подбира наум слепи улици, коларски пътеки и алеи край изоставени къщи. Нямаше с какво да облекчи чувствата си — смехът и играта на бейзбол с децата нямаше да променят състоянието му. Като мислеше за самолетната злополука, за новата домашна прислужница на Фаркарсънови, за Ан Мърчисън и нейните неприятности с пияния й баща, той се питаше дали би могъл да избяга от сегашното си положение. Изпаднал бе в беда. Само веднъж в живота си се бе губил — на връщане от една богата с пъстърва река в горите на север — и сега имаше същото хладно усещане, че никаква бодрост, надежда, мъжество, постоянство нямаше да му помогнат, при настъпващия мрак, да открие загубената пътека. Той сякаш и сега поглъщаше мириса на гората. Чувството за студенина беше непоносимо и той ясно съзнаваше, че е настъпил моментът, когато трябва да направи своя избор.
Като мис Рейни можеше да отиде при психиатър, можеше да отиде в черквата и да изповяда страстите си; в датския салон за масажи, някъде на запад, към Седемдесета улица, препоръчан му от един комисионер; да изнасили момичето или да се надява, че някак ще се предпази от това; или можеше да се напие. Ето, това беше животът му, неговата лодка, и като всеки друг мъж той бе създаден да бъде баща на хиляди деца; каква вреда би донесла една подобна среща, която щеше да направи и двамата по-добри към света? Но съзна, че този ход на мисли е погрешен, и се върна на първия избор — психиатъра. Имаше телефона на доктора на мис Рейни, позвъни и поиска незабавно преглед. Беше настойчив пред секретарката на доктора, такъв бе маниерът му и в бизнеса, и когато тя му каза, че календарът на психиатъра е запълнен няколко седмици напред, Франсис не отстъпи и настоя за час още същия ден; тогава тя му каза да отиде в пет часа.
Кабинетът на психиатъра се помещаваше в сграда, използвана предимно от лекари и зъболекари, и коридорите бяха пълни със сладникава миризма на одол и спомени за болка. Характерът на Франсис бе изграден от низ лични принципи, принципи за чистотата — да скочи от най-високия трамплин в басейна или да извърши друг подвиг, щом смелостта му е изправена пред изпитание във връзка с точността, честността, достойнството. Да се откаже от пълната самота, в която бе вземал най-жизнените си решения, разби схващането му относно характера и предизвика шок. Франсис се стъписа. Сцената на неговото miserere mei Deus3, като чакалните на толкова много лекарски кабинети, носеше груб намек за сладостите на домашния уют: място, украсено със старинни вещи, масички за кафе, саксии с цветя, гравюри на засипани със сняг мостове и полет на гъски, макар че липсваха деца, брачно легло и печка в тази пародия на дом, където никой никога не е нощувал, дом, чиито прозорци с пердета гледат право към шахтата. Франсис даде името и адреса си на секретарката и после видя, че от дъното на стаята към него се приближава полицай.