— Спокойно, спокойно — каза полицаят. — Не мърдайте. Дръжте ръцете си там, където са.
— Мисля, че всичко е наред, сержант — започна секретарката. — Мисля, че…
— Нека проверим — каза полицаят и започна да опипва дрехите на Франсис. Търсеше какво — пистолети, ножове, щипка за лед? Като не намери нищо, той си отиде и секретарката започна нервно да се извинява:
— Като се обадихте по телефона, мистър Уийд, изглеждахте много възбуден, а един от пациентите заплашва, че ще убие доктора, и трябва да сме бдителни. Сега може да влезете.
Франсис отвори вратата, свързана с електрически звънец, и намерил се в бърлогата на лекаря, тежко се отпусна на стола, издуха носа си с кърпичка, затърси в джобовете си цигари, кибрит или нещо друго и каза дрезгаво и със сълзи на очи:
— Доктор Хърцог, аз съм влюбен.
Седмица или десетина дни по-късно в Шейди Хил. Влакът в седем и четиринайсет е пристигнал и заминал. Някои семейства са вечеряли и чиниите са в машината за миене. Селото виси морално и икономически на тънка нишка. Но виси на своя нишка в привечерната светлина. Доналд Гослин е започнал отново да мъчи „Лунната соната“. Marcato, ma sempre pianissimo4! Сякаш изстисква мокра кърпа за баня, но домашната прислужница не му обръща внимание. Тя пише писмо на Артър Годфри. В зимника на къщата Франсис Уийд майстори масичка за кафе. Доктор Хърцог препоръчва като терапия дърводелската работа и Франсис намира истинска утеха в простите изчисления, свързани с това, и в божествения мирис на пресния материал. Франсис е щастлив. Горе малкият Тоби плаче, защото е уморен. Той сваля каубойската си шапка, ръкавиците, украсеното с галуни яке, развързва колана, обкован със злато и рубини, сребърните куршуми и кобурите, измъква се от тирантите, карираната риза и джинсите и сяда на ръба на леглото, за да събуе и високите ботуши. Оставя облеклото си накуп и отива до килера, за да свали от пирона космонавтския костюм. Трудно му е да се намъкне в дългото трико, но успява. Намята на раменете си вълшебната мантия, качва се на рамката на кревата, разперва ръце и прелита късото разстояние до пода. Приземява се с удар, който всички чуват освен него.
— Върви си вкъщи, Гъртруд, върви си в къщи — казва мисис Мастърсън. — Още преди един час ти казах да се прибираш. Отдавна е минало времето ти за вечеря и майка ти ще се безпокои. Върви си вкъщи!
Една врата на терасата на семейство Бабкок се отваря и от нея излиза мисис Бабкок гола, преследвана от голия си съпруг. (Децата им са на пансион и терасата е оградена с жив плет.) Те пресичат терасата и влизат в кухнята, страстни и красиви като нимфа и сатир, които можете да видите на всяка стена във Венеция. В градината Джулия отрязва последните рози и чува стария мистър Никсън да крещи на катеричките в хранилката за птици:
— Нехранимайковци! Пакостници! Марш, дим да ви няма!
Една нещастна котка се върти из градината, душевно и физически унизена. На главата й е вързана малка сламена шапчица — кукленска шапчица, здраво забодена за кукленска дреха, от чиито поли се подава дълга, космата опашка. Тя върви и тръска крака, сякаш е излязла от вода.
— Ела, май, мац, мац! — вика Джулия. — Ела тук, мац, ела тук, бедното ми котенце!
Но котката я поглежда недоверчиво и се отдалечава, препъвайки се в рокличката. Последен се появява Юпитер. Той нагазва в доматените лехи и държи в голямата си уста някакъв оръфан чехъл. После пада мрак. Настъпва нощ и крале в златни доспехи, яхнали слонове, прехвърлят планината.