Беше хладна есенна утрин. Облачното небе процеждаше върху калния кръстопът унила светлина. Стояха нависоко и забелязаха как облаците и хълмовете си приличат по форма и стигат чак до морето. Арестантката пристигна, седнала на трикрако столче в селска каруца. Тя стоеше до колата, когато кметът прочете обвинението и присъдата. Стоеше с наведена глава и на лицето й бе замръзнала безизразна полуусмивка, зад която се таеше изнурената душа. Кметът свърши и тя отвърза косата си и я разпиля по гърба си. Дребно човече с посивели мустаци отряза косата й с големи ножици и я пусна на земята. После взе леген със сапунена вода и с бръснач обръсна главата й до голо. Една жена приближи и понечи да откопчае дрехата й, но арестантката я отблъсна и сама се съблече. Когато измъкна ризата през главата си и я хвърли на земята, тя бе съвсем гола. Жените й се присмиваха; мъжете мълчаха. Фалшивата или жалостива усмивка не слезе от лицето на затворничката. От студа кожата й настръхна и зърната на гърдите се втвърдиха. Подигравките постепенно секнаха, прекратени от появилото се усещане, че все пак сме хора. Една жена я заплю, но по време на изтезанието голотата на наказаната излъчваше някакво ненакърнимо величие. Когато тълпата притихна, тя се обърна — вече плачеше — и както си беше гола, ако не смятаме износените черни обувки и чорапите, пое надолу по калния път, сама и далеч от селото. Кръглото бяло лице бе малко остаряло, но нямаше никакво съмнение, че прислужницата, която поднесе коктейлите и по-късно сервира вечерята на Франсис, е жената, наказана на кръстопътя.
Сега войната изглеждаше така далечна, а светът, в който предателството се заплащаше със смърт и мъчения, отдавна отминал. Франсис бе загубил дирята на своите спътници от Везѐ. Не можеше да разчита на дискретността на Джулия. Нямаше на кого да се довери. И ако бе разказал случката сега, на вечерята, това щеше да бъде не само обществена, но и човешка грешка. Хората в гостната на Фаркарсънови се бяха съюзили в своята мълчалива претенция, че миналото и войната не съществуват, че в света няма опасност и безпокойство. При една написана история на човешките отношения тази необикновена среща би била уместна, но атмосферата в Шейди Хил правеше спомена неприличен и груб. След кафето прислужницата се оттегли, но срещата предизвика у Франсис някакво безсилие. Тя бе пропукала паметта и чувствата му и ги остави да зеят. Джулия влезе в къщата, а Франсис чакаше в колата, за да отведе бавачката.
Той очакваше да види мисис Хенлейн, старата жена, която обикновено пазеше децата, и се изненада, когато едно младо момиче отвори вратата и застана в светлината на площадката. Тя остана в светлината, за да преброи учебниците си. Беше красива и намръщена. Да, светът е пълен с красиви млади момичета, но Франсис за първи път съзря разликата между красотата и съвършенството. Тук липсваха всички ония привлекателни недостатъци — бенки, белези от рождение, зараснали рани — и изпита в съзнанието си оня миг, в който музиката може да счупи стъкло, усети болката от допира си със съвършенството, така странна, дълбока и чудесна, както нищо друго в живота му. Това идваше от смръщените вежди, от едва доловимата мрачност в лицето — целият й вид му подейства като пряк повик за любов. Щом преброи книгите си, тя слезе по стълбата и отвори вратата на колата. В светлината той видя, че бузите й са мокри. Тя влезе и затвори вратата.