Той не знаеше кога отново ще види любимата си. Върна се вкъщи с гривната, скрита във вътрешния джоб. Отвори вратата и я завари в хола. Стоеше с гръб към него, но със затварянето на вратата се обърна. Усмивката й беше открита и любвеобилна. Съвършенството й го порази като хубав ден — ден след буря. Той я сграбчи, впи устни в нейните и тя се противеше, но това скоро се оказа ненужно, защото я избави изникналото отнякъде момиче Гъртруд Фланъри, което извика:
— О, мистър Уийд…
Гъртруд беше скитница с изследователски дух, тя странеше от своя дом и топлите грижи на родителите си. Хората, които не познаваха Фланърови, съдеха по поведението на Гъртруд, че тя е дете на дълбоко разстроено семейство, където често има пиянски разпри. Това не беше вярно. Фактът, че малката Гъртруд ходеше парцалива и тънко облечена, беше нейната победа над старанието на майка й да я облече топло и чисто. Бъбрива, кльощава и немита, тя се носеше от къща на къща в квартала Бленхолоу, създаваше и разваляше приятелства, основани на привързаността й към бебета, животни, деца на нейната възраст, младежи, а понякога и възрастни. Отваряш сутрин външната врата и я виждаш седнала на стълбите за верандата. Влизаш в банята да се обръснеш, а тя вече се е разположила на тоалетната дъска. Поглеждаш в детското креватче, но сина ти го няма там. Гъртруд го е откарала с бебешката количка в съседното село. Тя беше услужлива, вездесъща, честна, гладна и предана. Никога не се прибираше у дома си по собствено желание. Щом настъпеше време да си върви, тя оставаше безразлична към всеки намек. Вечер след вечер в една или друга къща се чуваше да й казват:
— Прибирай се вкъщи, Гъртруд, време е да се прибираш вкъщи. Иди да вечеряш, Гъртруд. Казахме ти преди двайсет минути, че трябва да си вървиш. Тръгвай, Гъртруд, иди си вкъщи.
Понякога бръчките около човешкото око приличат на ерозия на камък, а самото втренчено око ни напомня ужаса на обезумяло животно, попаднало в беда. Погледът, който Франсис отправи към малкото момиче, бе грозен и странен и Гъртруд се уплаши. Той бръкна в джобовете си — ръцете му трепереха — и извади двайсет и пет цента.
— Върви си у дома, Гъртруд, върви си у дома и на никого нито дума.
Той сви устни и изтича във всекидневната, когато Джулия го повика от стълбите да побърза и се облече.
Мисълта, че по-късно вечерта ще откара Ан Мърчисън до дома й, премина като златна нишка през всички събития на приема, където бяха поканени Франсис и Джулия. Той гръмко се смееше на тъпите вицове, избърса една сълза при разказа на Мейбъл Мърсър за смъртта на котенцето й, протягаше се, прозяваше се, въздишаше като всеки друг мъж, който се е намислил среща. Гривната беше в джоба му. Когато седеше и разговаряше, той усети в носа си мирис на трева. Чудеше се къде ли ще спре колата си. В къщата на стария Паркър не живееше никой и пътят до гаража се използваше като алея на влюбените. Таунсенд Стрийт бе задънена улица и той можеше да паркира там, зад последната къща. Запустялата пътека между Елм Стрийт и брега на реката беше обрасла, познаваше я от разходката си там с децата. Можеше добре да се скрие, като вкара колата навътре с храстите.
Уийдови си тръгнаха последни и домакинът и домакинята се похвалиха с брачното си щастие, докато четиримата стояха в антрето и си пожелаваха лека нощ.
— Тя е моята любима — казваше домакинът и притискаше жена си. — Моето синьо небе. След шестнайсет години аз все още хапя раменете й. Кара ме да се чувствам като Анибал, пресичащ Алпите.
Пътуваха до къщи в мълчание. Франсис вкара колата в алеята и зачака със запален мотор.
— Можеш да прибереш колата в гаража — каза Джулия на излизане. — Разреших на мис Мърчисън да си отиде в единайсет часа. Някой щял да я откара до дома й.
Жена му затвори вратата и той остана в тъмното. Като всеки глупак, и Франсис не бе пощаден от влудяващата похотливост, от ревността, от засегнатите чувства и обидата, изпълнила очите му със сълзи. И ясно съзнаваше каква картина представлява — заровил е глава в разперените над кормилото ръце и жадува за любов.