Като младеж Франсис бе ревностен бойскаут и добре помнеше навиците, формирали се в младостта му, затова в ранния следобед на другия ден излезе по-рано от работа, за да изиграе няколко партии тенис. Успокоен от играта и ду̀ша, той съзна, че е било най-добре да си остане на бюрото. Вечерта бе мразовита и когато се прибираше в къщи, Франсис долови във въздуха острия дъх на промяната на сезона. Още с прекрачването на прага усети необикновено оживление. Децата бяха облекли най-хубавите си дрехи, а Джулия слезе пременена в светлолилавата си рокля с диамантена брошка. Тя обясни оживлението: в седем часа да дойде мистър Хюбър да ги снима за коледната им поздравителна картичка. Беше извадила синия костюм на Франсис и пъстра вратовръзка, защото тази година снимката щяла да бъде цветна. При мисълта, че ще се снима за Коледа, Джулия се бе развеселила. Тя се радваше на подобни церемонии.
Франсис отиде горе да се преоблече. Чувстваше се уморен както от работата, така и от очакванията си. Той седна на ръба на леглото и това подсили умората му. Мислеше за Ан Мърчисън и вместо да бъде обуздан от розовите лампи на тоалетката на Джулия, обхвана го физическа нужда да се изяви. Отиде на масата, взе лист хартия и започна да пише:
Скъпа Ан,
Аз те обичам, аз те обичам, аз те обичам…
Никой нямаше да види писмото и затова не се стесняваше. Употребяваше фрази като „райско блаженство“ и „гнездо на влюбени“. Той въздишаше, трепереше и устата му се наля със слюнка. Когато Джулия го повика да слезе, пропастта между фантазията и реалния свят дотолкова нарасна, че той усети как сърцето му болезнено се сви.
Джулия и децата стояха на стълбата пред верандата, а фотографът и помощникът му бяха наредили двойно повече прожектори, за да уловят не само семейството, но и архитектурната красота на входа. Хора, пристигнали с късния влак, забавяха колите си, за да видят как Уийдови се снимат за коледната си картичка. Някои махаха и се провикваха към семейството. Нужен беше половин час усмивки и мокрене на устните, преди мистър Хюбър да обяви, че е доволен. Горещината на лампите остави в студения въздух неприятен мирис на застояло и когато най-после ги угасиха, те още дълго париха очите на Франсис.
По-късно вечерта, докато Франсис и Джулия пиеха кафето си във всекидневната, на външната врата се позвъни. Джулия отиде да отвори и на прага стоеше Клейтън Томас. Дошъл бе да плати някакви билети за театър, дадени на майка му от Джулия; Хелън Томас много настоявала да се издължи, макар че Джулия изрично й забранила това. Домакинята го покани на чашка кафе.
— Няма да пия кафе — каза Клейтън, — но ще вляза за малко.
Той я последва във всекидневната, каза добър вечер на Франсис и седна непохватно на стола.
Бащата на Клейтън бе убит през войната и сирачеството му тежеше като бедствие. В Шейди Хил това се натрапваше, защото Томасови бяха единственото семейство без един от родителите. Всички останали бракове бяха непокътнати и цветущи. Клейтън учеше втора или трета година в колеж и живееха сами с майка му в голяма къща, която тя се надяваше да продаде. Преди години Клейтън бе уличен в престъпление. Открадна пари и избяга. Хванаха го чак в Калифорния. Беше висок и простоват, носеше рогови очила и имаше дълбок, плътен глас.
— Кога се връщаш в колежа, Клейтън? — попита Франсис.
— Няма да се върна — отговори Клейтън. — Мама няма пари и какъв е смисълът да се преструваме на такива, каквито не сме? Ще си намеря работа и ако продадем къщата, ще си купим апартамент в Ню Йорк.
— Няма ли да ти липсва Шейди Хил? — попита Джулия.
— Не — каза Клейтън. — Аз не го обичам.
— Защо? — намеси се Франсис.
— Много неща не ми харесват — каза сериозно Клейтън. — Клубните танци например. Миналата събота надникнах към края и видях как мистър Гранър се мъчеше да натика мисис Майнът в сандъка с наградите. И двамата пияни. Аз не одобрявам прекаленото пиене.
— Но това е събота вечер — каза Франсис.
— Всички тия клубове-гълъбарници са пълни с фалш — каза Клейтън. — И начинът, по който хората затормозяват живота си. Мислил съм много за това и ми се струва, че истинската беда на Шейди Хил е тази — липсва му бъдеще. Толкова сили се пилеят за така нареченото увековечаване на селището, за прогонване на нежелателните и прочие. Така че единствената идея за бъдещето ни остава твърде скромна — повече влакове до работното място и повече забави. Не мисля, че това е особено полезно. Хората трябва да умеят да си създават по-големи мечти за бъдещето. И въобще да умеят да си създават големи мечти.