Выбрать главу

— Лошо е, че не можеш да продължиш колежа — каза Джулия.

— Аз исках да уча в богословско училище.

— Към коя църква се числиш? — попита Франсис.

— Унитарианската, теософската, трансценденталната, хуманитарната.

— Емерсон не беше ли трансценденталист? — попита Джулия.

— Аз имам пред вид английските трансценденталисти. Американските са тъпи.

— И каква работа очакваш да намериш? — попита Франсис.

— Иска ми се да работя при издател — отговори Клейтън, — но всеки ми казва, че това няма да стане. Пиша дълга пиеса в стихове за доброто и злото. Чичо Чарли може да ме настани в банка, то също няма да е лошо за мен. Нужна ми е дисциплина. Трябва още дълго да трамбовам, докато изградя характера си. Имам някои ужасни навици. Много говоря. Просто е нужно да си наложа да мълча. Да се опитам да не говоря една седмица, като се самодисциплинирам. Възнамерявах да се оттегля в някой от епископалните манастири, но не обичам тринитарианизма.

— Нямаш ли си приятелки? — подхвърли Франсис.

— Аз съм сгоден — каза Клейтън. — Разбира се, нито съм толкова стар, нито толкова богат, че да съм длъжен на всяка цена да спазя или уважа годежа, но все пак с парите, които спечелих това лято от косене на трева, купих на Ан Мърчисън пръстен с изкуствен смарагд. Ще се оженим веднага щом тя свърши училище.

При произнасянето на името Франсис изтръпна. После духът му започна да излъчва сивкава светлина, при която всичко — Джулия, момчето, столовете — се показа в своята истинска безцветност. Сякаш времето рязко се влоши.

— Ще имаме голямо семейство — каза Клейтън. — Баща й е ужасен пияница и много съм патил, но ние искаме да имаме много деца. О, тя е чудесна, мистър и мисис Уийд, и ние много си приличаме. Обичаме едни и същи неща. Миналата година, без да се наговаряме, изпратихме една и съща коледна картичка. И двамата получаваме алергия от домати, веждите ни са сключени. Е, лека нощ.

Джулия го изпрати до вратата. Когато се върна, Франсис каза, че Клейтън е мързелив, безотговорен, превзет и вони. Джулия отговори, че Франсис е станал крайно придирчив. Момчето е младо и трябва да му се помогне. Посочи и други случаи, при които е бил избухлив.

— Мисис Райтсън е поканила целия Шейди Хил на годишнината си, освен нас.

— Съжалявам, Джулия.

— Знаеш ли защо не ни е поканила?

— Защо?

— Защото си я оскърбил.

— Значи, знаеш?

— Каза ми Джун Мастърсън. Стояла е зад тебе.

Джулия заситни пред канапето и Франсис знаеше, че това е израз на гнева й.

— Оскърбих я, Джулия, съвсем нарочно. Никога не съм харесвал приемите й. Радвам се, че ни е зачеркнала.

— Хелън?

— Какво общо има Хелън с това?

— Нали мисис Райтсън решава кой да ходи на баловете.

— Искаш да кажеш, че може да забрани на Хелън да посещава танците?

— Да.

— Не бях помислил за това.

— О, знам, че не си помислил! — извика Джулия и заби ножа до дръжката в тази пролука на бронята му. — Вбесявам се, като гледам как твоята безразсъдност разбива щастието ни.

— Не разбивам ничие щастие.

— Мисис Райтсън командва Шейди Хил, командва го цели четирийсет години. Не виждам какво те кара да мислиш, че в общество като това можеш да се отдадеш на всеки свой импулс и да бъдеш груб, вулгарен и нападателен.

— Аз имам изрядни маниери — каза Франсис, като се мъчеше да придаде шеговит характер на вечерта.

— По дяволите, Франсис Уийд! — изкрещя тя и една слюнка се лепна на лицето му. — Аз съм се борила за общественото положение, на което се радваме, и няма да остана равнодушна, когато ти си намислил да го разрушиш. А трябваше да знаеш, че не можеш да живееш като мечка в пещера.

— Желая свободно да изразявам своите симпатии и антипатии.

— Можеш да скриеш антипатиите си. Не е нужно да посрещаш всичко с главата напред като дете. Освен ако си решил да бъдеш обществено прокажен. Нима е случайно, че ни канят навсякъде? Нима е случайно, че Хелън има толкова приятели? Или искаш да прекарваш съботните вечери в кината? Искаш да прекарваш неделите в събиране на увехнали листа? Иска ти се по време на баловете дъщеря ти да стои на прозореца и да слуша музиката от клуба? Иска ти се…

Франсис направи нещо, което не изглеждаше дотам необяснимо, тъй като думите й сякаш издигаха между тях стена — дотолкова непроницаема, че той се задушаваше. Удари я силно по лицето. Тя политна и миг след това, изглежда, се успокои. Качи се по стълбата и влезе в стаята си. Не тръшна вратата. Когато малко по-късно Франсис я последва, намери я да събира багажа си в един куфар.