— Просто така?
— И двамата са били опитни стрелци. Така ми каза мисис Рейнбърд. И при целия този хаос от настръхнали кучета и тичащи напред-назад хора, тя просто се е измъкнала тихичко през гората. А Майкъл, в нетърпението си да „помогне“, изтичал да позвъни за линейка. И сега следва второто нещо, което ми се стори странно. Логично е при спешност човек да хукне към първата къща и да потропа на вратата — а Лейси е отишъл в Тай Хаус. Възможно най-отдалечената къща от мястото на злополуката. Защо не е отишъл в първата, още на „Чърч Лейн“? Или в Хали Котидж, която е даже по-близо? Причината може да е само една. Защото целта му е била колкото се маже повече да забави линейката. Последното нещо, което са искали, е било бързото пристигане на добри лекари, които маже би щели да спасят живота на Бела.
— Да… смятам, че е много възможно да е станало и така… — Мис Белрингър намираше разказа на Барнаби толкова увлекателен, че ръката й бе застинала с парче сливов кейк между чинията и устата. Сега лапна парчето и, докато дъвчеше, продължи: — Но тогава… защо Филис?
— Да, според мен няма нищо чудно, като се има предвид емоционалното й напрежение, неумелото боравене с пушка, а и изпитата водка, мис Кадел да е пропуснала. Шестстотин метра разстояние не са толкова малко. Но в резултат на едно от онези ужасни съвпадения, които стават понякога и променят живота ни завинаги, Бела се спънала в един дървесен корен точно в мига, когато Филис е стреляла. Леситър споменава в показанията си, че мисис Трейс веднъж вече е падала. Не може да има друго обяснение.
— Но, ако Денис е видял случилото се, той трябва да е видял и Бела да става. Искам да кажа, след бягството на Филис.
— Предполагам. Ще го разберем, когато се оправи. Но доколкото ги познавам, двамата с майка му са напълно способни да наклеветят някого със съзнанието, че е невинен, само и само да му вземат парите.
— Колко отвратително! — Мис Белрингър огледа с тревога претрупаната си стая, сякаш й правеше тест за уязвимост. После се наведе, взе Уелингтън и силно го притисна до плоските си гърди. Четири негодуващи лапи щръкнаха навън. — А убийството на Бела… да не би да е било първата стъпка в грандиозния проект?
— Разбира се. Те оставиха писмо. Всичко е точно обяснено.
С дързък, решителен почерк, с черно мастило, писано от ръка на човек, изпълнен от ярост. Единственият израз на покаяние или съжаление във всичките седем страници бе, че не са могли да си откажат едно кратко посещение на тайното си място онзи фатален петък следобед. Барнаби прецени, че няма смисъл да наранява възрастната си събеседничка, като й повтори обидните думи, с които бяха нарекли невинната й приятелка.
— Мисля, че точно вие, мис Белрингър, използвахте думите „лоша кръв“. Спомням си, че тогава реших, че звучи много мелодраматично. Сякаш човешката злина може да се предава генетично — като сините очи или рижата коса. Но сега… не съм сигурен. Всичко много напомня поведението на бащата. Как е използвал хората с пълна безчувственост, а после е бягал от мъката и нещастието, насочвайки се към поредната си цел.
— Цел ли казахте?
— Извинете… по-скоро жертва. Трябвали са им пари, разбирате ли. Купища пари. Не им бил достатъчен спокойния живот, докато Майкъл преуспее с рисуването, което, не се и съмнявам, един ден щеше да стане. Имал е изключителен талант. Не, те трябвало да пътуват. Великото пътешествие. Венеция, Флоренция, Амстердам, Рим. Дотогава, докато Майкъл има нужда да диша артистичен въздух. След това са мислели да се установят в чужбина и най-вероятно да заживеят като мъж и жена.
— А Хенри?
— Да… горкият Хенри. Боя се, че не след дълго и той щеше умре. Убеден съм, че вече е погълнал известно количество от течността, която уби приятелката ви. Не е съвпадение, че вечерта, когато е починала, той е задрямал веднага след вечеря. А това не е ставало само тогава. Всъщност Хенри ми каза: „Сигурно съм заспал след вечеря. През последните дни това ми се случва често.“
— Ясно защо й е трябвало да се измъкне от къщата инспекторе. Но все още не разбирам за кучето.
— Много просто. Тя е отишла до пощенската кутия с писмото си до Ноткътс, пуснала го е, продължила е до края на уличката, където я е чакал Майкъл на пътя за Хали Котидж и му е дала кучето. Той го е завел у дома си, а Катрин се отбила при приятелката ви и резултата го знаем.
— Сигурно доста е поостанала, за да… да се увери… — Лицето й се сбръчка от мъка. — Съжалявам… всички тези подробности… правят нещата толкова реални.